𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔣 𝔦 𝔣 𝔱 𝔶 𝔣 𝔦 𝔳 𝔢

20.2 | 解決方案 Решения

Напълно сащисан, Куа Фу почервеня до корените на косата си и сви ръце в почит, опирайки ги в челото си.

— Мис Янг, нямах представа, че демонът ти е спасил живота! От днес той е и мой брат, също както всеки човек.— той не спираше да се покланя пред нея, неспособен да я погледне в очите.

Си Янг прие извинението с радост и се обърна към Йао. Може би сега демонът и генерала нямаше да странят така един от друг и може би, само може би, Йао щеше да види, че тя го намира за свой приятел.

Ала когато го потърси, той вече им бе обърнал гръб и се взираше в двамата приближаващи мъже, застанал до едно голямо дърво. Тъй като малкото му тяло на старик едва се виждаше на фона на черните храсти, избуяли в корените на дървото, мъжете пропуснаха да го забележат и продължиха да влачат по един голям чувал през рамо. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно се чуваха гласовете им:

— Я ми припомни, какво ни нареди Хуанг Ци?

— Да ги изхвърлим.

— Правилно.

Нещо в чувала върху гърба на по-високият се раздвижи.

— Обаче те са още живи.

— Че нали живи ги ядат най-добре?

— Но това е ужасно! — гласът на вторят мъж изтъня от страх. — Дали усещат как ги дъвчат?

Си Янг забеляза, че са стражи от двореца. Бяха облечени в отличителни пищни брони на войни от личните стражи на императора и косите им лъщяха от здраве и чистота.
За живот като този хора като нея можеха само да бленуват. Единствената й утеха беше да успее да намери жених за своята Капчица и да я спаси от мизерията, в която се намираха. Тя отдавна се беше отказала да се държи подобаващо пред знатните мъже от селото, когато сама виждаше мръщенето им срещу белязаното й лице всеки път, когато минеха покрай нея.

Ако знаеха, че крадецът който взима от парите им е същата грозна селянка, която пренасяше тежките камъни от реката и переше мръсното бельо на майките им, същите тези красиви мъже щяха да побягнат възможно най-далеч, молейки се на Пангу да забравят, че някога са я срещали.

Обратно в реалността, двамата стражи продължаваха да влачат чувалите.

— Не знам. Нареждането гласеше да оставим телата и да се връщаме. Не съм ги разпитвал докато ги поглъщат. Обикновено става бързо, така че предполагам, че нямат време да усетят толкова болка.