𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔰 𝔦 𝔵 𝔱 𝔶 𝔰 𝔢 𝔳 𝔢 𝔫

25.1 | 承认 Признание

ЙЕОМНА МУ РАЗКАЗА историята си. Тъй като беше дете, Ян Ян беше запленен да слуша за приключенията, които този бог му говореше. Той не знаеше колко зъл е бил богът Дракон и възхитено отваряше уста, когато Йеомна споменеш своят създател. За Ян Ян изсипването на праха от Пангу не беше нищо повече от част от разказа. Той не трепна, когато Йеомна му обясни как е гледал от Небесният дворец залавянето на своя баща. Как в последствие се крил сред боговете от очите на Пангу, но чувствал, че времето на мир между тях изтича между пръстите му. Разказа му как взел решението да слезе сред човеците, без да признава, че причината не беше само бягство за да опази живота си — дълбоко в черното си сърце, Йеомна се молеше да открие душа, която да го разбере. Още от дете мечтаеше да плава сред големите вълни на океана, да се гмурка с гладните акули в моретата и да язди диви коне сред ливадите. Не изтичащото му време, а приключенската му душа и жаждата му да бъде с някого, който да го вижда такъв, какъвто е, го бяха тласнали до там да напусне владенията на боговете и да се превърне в предател.

,,Ако не мога да подържа и зрънце щастие, то дори ураган от нещастия не би ми повлиял“ — с тази едничка мисъл той беше избягал през портала разделящ двата свята и бе предначертал бъдещето си завинаги. Но какво можеше да губи? Той беше сам. Прокълнат да носи бремето на най-ужасната сила сред всички богове, Йеомна смяташе, че душа която не е зърнала истинското щастие никога няма да разбере страхът на самотата.

Разбира се, беше се оказал прав. В никой град не изпита тъга, когато се наложи да напусне. Към никой човек не почувства скръб, жал или липса. За него човеците бяха странни създания с още по-странни разбирания, които живееха за кратко и никой не помнеше. Ако Йеомна умреше сред тях, като един от тях, само няколко поколения напред вече никой нямаше да си спомня за съществуването му.

Звучеше толкова лесно, че се бе превърнало в мъничка мечта, която някой ден той се надяваше да се сбъдне. Но уви, докато някой бог не тръгнеше след него и не го убиеше с божествено оръжие, Йеомна беше прикован да се скита между двата свята. Сам. Без никой, на когото да сподели какво чувства.

Дори сега той прескочи онази част от мислите си, които бяха негови собствени, и приключи разказа там, където се запозна с Ян Ян. Тъй като историята на живота му беше изпълнена с повтарящи се ежедневни действия, за огромно разочарование на момчето, разказът приключи по-скоро от очакваното.

— Значи, твоята сила е най-голямата сред всички богове?

Йеомна грубо прокара ръце през лицето си.

— Може да се каже.

— Но каква е?

— Наистина не зная. Няма граници в които да бъде очертана. Всеки бог може да направи нещо от нищото, но границите на възможностите му го спират. Пангу например, може да създава живи същества от абсолютно празно пространство. Това е границата, която боговете познават. Никой друг не може да създава живи същества.

— Тогава какво можеш да създадеш ти?

Йеомна се изправи в седнало положение.

— За да разбера, трябва да пусна силата си на свобода. Но тогава много животи ще бъдат изгубени. Не мога да си позволя да я оставя да сее смърт.

— Но ако можеш... — детето се приближи с широко отворени очи. — ...да създаваш повече неща и от Пангу?

Йеомна се изправи и дръпна нишката, която ги свързваше. Крачките му бяха широки и бързи, докато скъсяваше разстоянието към колибата.

— Няма по-велик бог от Пангу. Дори самата мисъл някой да владее подобна мощ е ужасяваща. Представи си какво ще се случи, ако тя попадне в ръцете на някой безразсъден. Някой, който не е на себе си.

— Имаш предвид неуравновесен?

Умно дете.

— Да. Точно така. Неуравновесен.

Двамата най-сетне спряха под сянката на прогнилата колиба. Докато Йеомна му помагаше да свали пластовете дрехи, Ян Ян замислено гризеше устна.

— Учителю, май си прав. С такава мощ в ръцете на такъв бог това може да унищожи всички ни. За щастие, ти не си неуравновесен — детето с усмивка затърси очите на Йеомна, ала когато лишеното му от всякаква емоция лице срещна това на Ян Ян, усмивката на малкото момче изчезна. — Учителю?

Йеомна се извърна встрани, оставяйки го без отговор. Ян Ян се сви в ъгъла на колибата и двамата дълго стояха смълчани, възможно по-далеч един от друг — ако Йеомна се страхуваше да не го нарани, то Ян Ян се нуждаеше от време, в което да нареди мислите си. Като дете без нищо на този свят което да губи, то също трябваше да се грижи само за себе си.

Може би от цялата ситуация щеше да излезе нещо хубаво.

Може би, ако Ян Ян беше достатъчно смел, щеше да се превърне в първото момче, благословено лично от ръката на бог.