𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔱 𝔴 𝔢 𝔫 𝔱 𝔶 𝔱 𝔥 𝔯 𝔢 𝔢

10 | 圖書館 Библиотека

След земята, по която ходеха смъртните, Небесният дворец беше най-обширното, пищно изобретение на Пангу. Площта се простираше върху цялата й повърхност и успяваше да се издигне етажирано отвъд облаците, далеч от възможностите на всяко човешко око. Вратите към двореца бяха от ковано злато и блестяха толкова ярко, че спокойно можеха да си съперничат със звездите.

В Небесният дворец винаги беше оживено: боговете от различните нива прескачаха от една задача на друга, подобно на хаотични светлинки, мъждукащи около сфера. Човешкото око не би могло да долови бързината с която се движеха, но боговете нямаха и секунда за губене в неотложните задачи, които всеки един от тях изпълняваше. Ако бяха дори малко по-бавни, нишките на равновесието можеха да се сринат.

В пълен контраст с първите три нива, на върха на двореца цареше спокойствие и тишина. Там се намираше палатът на небесните служители, които разчитаха душите на децата, предсказвайки тяхното бъдеще чрез нишката на живота. Това беше сложна и трудна за овладяване техника, каквато изключително малко богове притежаваха. Те се учеха от самата богиня Костенурка и когато достигнеха до абсолютно съвършенство, получаваха позволението на Пангу да се намесват в човешките дела. 
Техните способности и привилегии често пораждаха завист у другите богове, но досега никой не беше опитал да оспори реда в Небесния дворец. Едва ли имаше някой, достатъчно смел да се изправи срещу думата на Пангу.

В библиотеката със свитъци Аматерасу — орисница на късмета и близка богиня със самите главни богове, — прилежно подреждаше разхвърляните томове. Тънките й пръсти избутаха късата й коса назад, докато сребристите й очи оглеждаха рафтовете.

— Господарке, защо не ми кажете какво търсите за да ви помогна? — ниската слугиня стоеше нервно до масата с мастило, мачкайки дръжката на ветрилото си.

Аматерасу се усмихна и вяло й махна с ръка.

— Лу Вен, колко пъти съм ти казвала да си починеш? Изпълняваш толкова много задачи, че се питам как успяваш да намираш време за себе си.

Лу Вен разгъна ветрилото и закри почервенялото си лице, докато заекваше:

— А-аз нямам време за с-себе си, господарке!

Високата богиня повдигна вежда и започна да преглежда друг от рафтовете.

— Невъзможно е постоянно да пишеш свитъци! — Аматерасу осъзна, че Лу Вей не отговаря, и въздъхна тежко. — Ти наистина постоянно пишеш свитъци, нали?