𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔰 𝔢 𝔳 𝔢 𝔫 𝔱 𝔶 𝔫 𝔦 𝔫 𝔢

29.2 | 款待 Гостоприемство

В РЪКАТА МУ, сред изпъкналите вени и загоряла кожа, се мъдреше порцеланова тубичка с лекарство.

— Какво е това? — намръщи се тя.

Той постави тубичката в ръката й. Любопитството й премина в тревога, докато пръстите й машинално отваряха капачето. Тя поднесе тубичката пред лицето си, вдъхвайки аромата на непознато растение.

— Защо ми даваш това? Опитваш се да изплатиш грешките си като ми показваш уменията си на лечител ли? Очакваш ли похвала, задето си измислил нов вид лекарство? — тя затвори капачето и му ръкопляска. — Чудесен си! Наистина, великолепен Йеомна! Истински мъж на честта!

Скулестото му лице се приведе към нея с мрачно изражение. От толкова близо топлината на тялото му и липсата на туника под робата му й направиха явно впечатление. Самураят беше толкова висок, че когато постави ръка до главата й и изравни нивото на очите им, бе образувал арка над слабото й тяло.

— Това, което държиш — ти ми каза за него. Не беше ли името му Змийска отрова? — ръката й затрепери. — Не съм преполовил половин империя за да се гмуркам сред мътните води на реката. Село Йо беше мястото, на което ти ми каза, че баща ти се е удавил. Три седмици вадих блатни костенурки и заплетени мрежи, докато не открих човешки останки. Баща ти е умрял за да спаси това което обича и ако ще си тръгваш от тук, то поне вземи проклетото лекарство със себе си. Не го прави заради мен, направи го заради него.

Фан Ли стисна тубичката, сви пръсти около гърлото й...

и го удари в брадичката.

Болката прониза рамото й и я накара да изръмжи диво, но девойката си пое дълбоко въздух и на инат остана на крака. Стаята се въртеше пред очите й и каменното му изражение се появяваше като статуя на където и да погледнеше. Пръстите отново разтриха основата на носа й, когато първите капки кръв от разранената кожа на ръката й покапаха по пода.

Това бе най-силният й удар, а на него му нямаше нищо.

,,Странно.“

— Това беше, задето ме остави сама! — тя се олюля на пети, ала някак съумя да запази равновесие за да забие пръст в гърдите му. — Ако една сенна хрема ме довърши, то нека да умра тук и сега. Отказвам да забавя страданията на плътта си, когато не успявам да направя нищо за чуждите. Искам да знаеш, че тези животи ще лежат и на твоите плещи. Двамата с теб — тя натисна по-силно, карайки раните си да прокарват обилно и да покапят върху бялата му роба. — Ще носим това бреме заедно.