𝖄𝖊𝖔𝖒𝖓𝖆

𝔫 𝔦 𝔫 𝔢 𝔱 𝔶 𝔰 𝔢 𝔳 𝔢 𝔫

36 | 毁灭 Опустошение

ОСТАТЪКЪТ ОТ КНИГАТА НЯМА ДА БЪДЕ КАЧВАН В WATTPAD

Порталът пречеше на стенанията на загиналите да се превърнат в желания, заглушавайки ехото от нечестивият им зов... но ако Аматерасу се окажеше права и през портала бе преминал и смъртен, Йеомна можеше да избяга. Трябваше му само мъничко, нищожно желание и оковите с които Ама го осмиваше щяха да са същото нещо, което щеше да бъде обвито в окървавеното й, безжизнено тяло.

Бяха изминали два дни, когато тишината най-сетне бе разрушена. Някой отвори вратата на килията и отключи катинара на веригата, държаща обръча около шията му. Тялото му беше запратено настрани от плоскостта и грубо захвърлено на пода от Ама, която елегантно приседна в единият й край с ябълка в ръка.

Зеленият пламък премига зад гърба й, сякаш изведнъж се бе сдобил с енергия за пръв път дни.

— Изглеждаш ужасно. — рече Ама и отхапа.

Тишина.

— Няма ли да ми отвърнеш? —  изчака още малко, сетне захвърли плода и се приведе над мръсното му лице. — Искам да знаеш, че омразата ми към теб не беше толкова голяма. Преди просто не те харесвах. Сега те ненавиждам.
Мислиш, че само ти страдаш? Векове наред чаках денят в който Кирина ще ме обикне така, както аз го обичах. Бях готова на всичко за него, но той... Знаеш какъв беше. Винаги грабеше от живота с пълни шепи. Алкохол, жени, музика. Танци. Нищо никога не му бе достатъчно.

Той я погледна с крайчеца на окото си — беше зареяла поглед в тавана, към далечен спомен, който само тя можеше да види или чуе.

— Колкото и да обичаш някого който обича свободата, на него никога няма да му е достатъчно. Както и да е — рече и се отърси от мрачните мисли, приглаждайки плата на копринената си роба. — Дошла съм да ти покажа нещо.

— Човек дори не може да страда на спокойствие.

Тя се засмя.

— Ако двамата с теб не бяхме толкова различни бих казала, че харесвам чувството ти за хумор.

— Разбира се. Аз нямам чертите на лъжлива усойница.

Тя изръмжа агресивно, засегната от обидната нападка и го изрита в ребрата, карайки го да поеме дъх със свистене. Изправи се от мястото си и улови края на веригата, теглейки го по прашния под на коридора. Когато стигна решетките на съседната килия спря и коленичи встрани до тялото му. Явно не виждаше малкият зелен пламък който ги следваше, защото не го удостои с никакво внимание.