my son's best friend | bg translation

• 32 •

5 години и половина по-късно...

"...и ако купим тази уникална картина от музея на изкуствата и я изследваме, ще имаме голям шанс и ще си заслужава." отбеляза чонгкук на срещата, докато новите работници шепнеха помежду си, кимайки. "и колко ще струва?"

"около... 6.6 милиона долара." той се усмихна мазно, като очите им се разшириха. "хубаво, ще я вземем..."

шефът кимна, а партньора му показа палец нагоре. когато срещата приключи, момчето бе извикано обратно, очите му, уголемявайки се. "върви, ще те изчакам, окей"

след като приятеля му се усмихна, чонгкук му благодари и се върна вътре. шефът му се изкикоти.

"доста си интелигентен за възрастта си." чонгкук се усмихна, "благодаря ви, сър." "искаш ли повишение, момче?" очите на малкия се уголемиха и светнаха като коледно дърво. "да сър... н-но при какви условия..."

"умно дете... трябва да отидеш в този музей, в сеул, да говориш със собственика и да ги убедиш да дойдат тук..." чонгкук остана шокиран, разбирайки, че трябва да се върне в сеул. след 5 години и половина.. "т-трябва ли..."

"ами, ако искате повишението, да, г-н чон, много сте добър в това да впечатляваш и убеждаваш хората... моля те, направи го..."

---

автобусът спря и чонгкук излезе. изваждайки ключовете си, той видя намджун, сякаш влагаше всичко от себе си в това, което гледаше на компютъра си, докато не видя момчето. затваряйки компютъра си бързо, момчето се изсмя.

"къде е чонгхьон?" попита той, като по-големи му приятел вдигна рамене. "трябваше да се е върнал вече... или всъщност- преди тридесет минути..."

чонгкук вдигна вежда, като изкара телефона си, опитвайки се да му се обади- за негова тревога, все го препращаше към гласова поща. той простена и се плисна на дивана, главата му отивайки в скута на по-големия.

"какво се случва?" намджун повдигна вежда, като чонгкук просто дръпна ръката на по-големия в косата си, искайки по-големия да си играе с нея- което той намираше за много успокояващо, когато един път плачеше, когато искаше да се върне обратно. двамата се гушкаха, което доведе по-големия да заплете пръстите си в косата му, помагайки му да се успокои.

"шефа ми... иска да се върна обратно в сеул-"

"какво!?" чонгкук му изшътка и той въздъхна, "минаха близо шест години..."

"но все пак... не можеш да бъдеш сериозен?" попита намджун  като чонгкук въздъхна, "искам... заради повишението, разбира се"

"как ще кажеш на брат си?" момчето замълча, като по-големия стана, "трябва да му кажеш..."

чонгкук захапa вътрешната част на устната си, "заминавам довечера... първа класа"

"сигурен ли си..." той пристъпи към него и момчето кимна. "достатъчно съм голям, хьонг"

по-големия се изкикоти и разтопи косата му. "знам..."

"просто... тревожа се за теб, окей" намджун прегърна момчето, чонгкук отвръщайки на прегръдката. "недей..." прошепна той.

и двамата въздъхнаха, намджун помагайки на момчето да събере нещата си, като не спираха да гледат часовника.

30, отиде до 50, отивайки към час и половина, вече и четиридесет минути.

"не трябваше ли да се е върнал вече, мина час-" звънецът на вратата го прекъсна и той буквално изтича до нея. "хьо- ох, сър... с какво мога да ви помогна?"

на вратата стоеше шефът му и чонгкук се дръпна, за да може той да влезе. "опаковай."

"к-какво..." стана прекалено рано, прекалено бързо. намджун заключи очите си с него, като въздъхна, кимайки му да върви.

когато момчето доопакова, той прегърна намджун силно, чувствайки се малко изплашен.

"просто ми пиши всеки ден... окей?" джун прошепна, а чонгкук кимна. по-големия целуна челото му, след което се дръпна, отивайки към колата. шефът му отвори вратата за него, като той се усмихна. "само да направя едно бързо обаждане, окей?"

момчето кимна, вратата се затвори. шефът му се усмихна мазно, като натисна номер "5" на бързо набиране.

"ало?" непознатия отговори леко раздразнително, като шефа на момчето се усмихна мазно. "момчето е с мен, отиваме към сеул сега..."

"сигурен ли си, че е той. моят чонгкук?" човека от другата страна на линията натърти на думата, 'моя', като шефът на момчето простена. "да, твоят. идваме, затова бъди готов."

човека от другата страна се усмихна мазно, като изхъмка. "добре, ще ви видя и двамата..."

докато караха, чонгкук почувства нещо не на място, като видя телефона на шефа си все още включен. познато име, накара очите му да се разширят, но като погледна нагоре осъзна, че бе хванат.

"ти знае-" той припадна, когато шефът му го напръска с нещо. той захапа устната си, продължавайки да кара. "мамка му, в какво се забърках..."

---

здравейте 🤪