ABSOLUTE MESS

Chapter 9: I didn't tell her anything...

Гледната точка на Ирен:

Въртях се непрекъснато в леглото, обръщайки ту едната, ту другата страна на възглавницата, но сънят така и не идваше. В главата ми се въртяха милиони въпроси и съзнанието ми постоянно преповтаряше случки от партито.

Думите на Хари не ми даваха и миг покой. Наистина ме заболя, когато заяви пред всички какво мисли за мен. Да, не бяхме първи приятели, но това значеше ли, че трябва да казва такива болезнени думи... Не разбирах жестокостта му... Какво толкова направих, за да я заслужа?

Нарече ме жалка... Какво по-точно ме прави жалка? Смелостта, с която се изправих пред баща ми и изявих ясно позицията си, или силата с която се справих с проблеми, пред които много малко хора се изправят на моята възраст. Той не разбираше... Не знаеше какво значи да загубиш всичко и целият ти живот да се срине за миг. Не знаеше какво е докато приятелките ти се вълнуват за края на гимназията и за балните танци, ти да си стоиш в къщи и тихо да ридаеш под завивките затова, че си изгубила единия си родител. Не знаеше какво е да разбереш, че осемнадесет години си живяла в лъжа и че човекът, който наричаш свой баща е най-долния боклук на земята... Хари просто не знаеше... Не знаеше нищо.

Нямаше право да ме нарича така, защото не бе преминал през това, през което преминах аз... Не бе изживял огромната болка, която се стовари отгоре ми и трябваше да нося теглото и в продължение на година и все още продължавах да понасям тежестта ѝ...

Не! Аз бях всичко друго, но не и жалка... И нямаше да му позволя никога повече да ме унижава така!

Гледната точка на Хари:

Бях опрял лакти на плота на бара и размишлявах за случилите се събития... Никога преди не съм се чувствал така... Сякаш съжалявах за думите, които изрекох за Ирен. Но това е невъзможно... На мен не ми пука за никого. Свикнал съм така. От малък бях принуден да се гледам сам, нямаше кой да ме възпитава или да ме дарява с ласки. Майка ми бе заета да си търси богат и успешен мъж, който да се справи с огромните ѝ прищявки. Аз сменях училище след училище и не можех да завържа никакви приятелства, винаги бях новото момче, което никой не поглеждаше... А жената, която се предполагаше, че трябва да се посвети на отглеждането ми, сменяше мъж след мъж и къща след къща, мъкнейки ме след себе си. Тя така и никога не забеляза колко нещастно дете бях и така и никога не осъзна, че егоизмът и съсипа детството ми. Затова и никога не и простих... Затова се превърнах в това, което съм. Казах си: защо не? След като всички бяха толкова жестоки към мен без дори да ме познават, без дори да са наясно с историята ми, защо на мен трябва да ми пука за тях... Защо да се опитвам да завързвам приятелства? За какво щяха да ми послужат... И без това рано или късно всеки те предава. Хората са егоисти и всеки гледа първо себе си, а после другите... Защо и аз да не бъда такъв?