ABSOLUTE MESS

Chapter 27: Enough!

Гледната точка на Ирен:

Пристъпихме в празна стая, чиито стени бяха осеяни с множество дупки. Очевидно това не бе мястото, където Никсън ни очакваше, тъй като Тристан се насочи към виещите се дървени стълби, намиращи се в ъгъла на това отвратително пространство. Когато кракът ми направи контакт с изгнилия материал дишането ми започна да става накъсано от страх, че всеки момент ще усетя как се разпада под мен. За щастие нищо от това не се случи и съвсем скоро достигнахме черна метална врата.

Тристан извади връзка с ключове от джоба си, пъхайки един от тях внимателно в ключалката. Чу се изщракване и след секунда тялото му се отдръпна в страни, за да ни направи път да минем.

"Дамите първо." Каза с ехидна усмивка на лицето си. Как ми се искаше да имам умението да я изтрия...

Саманта извъртя разгневено очи и минавайки покрай него, но преди да навлезе в стаята се обърна за последно, поглеждайки го в лицето. "Бъди сигурен, че ще си платиш за всичко!" Изсъска през стиснати зъби.

Усмихнах се на увереността, с която го изрече и я последвах мълчаливо навътре. Когато очите ми сканираха пространството, въздухът изсвистя от дробовете ми.

По средата на стаята имаше боксов ринг подобен на този върху който с Хари тренирахме само преди ден. Никсън стоеше пред него със скръстени ръце. Нагло подсмихване разтягаше устните му, докато змийските му очи ни оглеждаха изпиващо.

"Добре дошли!" Провикна се, разпервайки ръце в страни, така все едно очакваше да го прегърнем.

Множество въпроси атакуваха мислите ми като например: За какво бе целият този фарс? Какво ли бяха намислили? И защо Никсън бе избрал точно това място? Но не изрекох нито един от тях на глас. Вместо това погледнах към Саманта само, за да установя, че тя се взира замислено в земята.

"Доста си мълчалива Ирен... Мислех си, че поне на втората ни среща можем да се поопознаем." Продължи да говори с противния си глас, а аз просто исках да притисна длани към ушите си, за да го накарам да спре.

"Нямам интерес да те опознавам... Единственото, което искам е да се махна от тук и никога повече да не видя лицата ви." Отвърнах през стиснати зъби.

"Също толкова дръзка, колкото и първия път, в който те видях... Не си се променила изобщо." Изцъка с уста, приближавайки се към мен. Разстоянието, което ни делеше бе нищожно и сърцето ми започна да забързва ритъм.