ABSOLUTE MESS

Chapter 59: The grand finale

Гледната точка на Ирен:
"Това вече не го очаквах..." Прошепнах останала без дъх.
"Кое?" Попита, повдигайки предизвикателно едната си вежда. "Че ще ме видиш онтово ли?"
"Да..." Прошепнах едва, едва.
Не ме разбирайте погрешно... Милиони пъти създавах в главата си сцени, за това как ще се вгледам отново в зелените му очи, как ще ме докосне и пропастта между нас, която тези пет години създадоха, ще изчезне за миг... И сякаш нищо не е било... И сякаш всичко е както преди.
Но винаги съм си мислела, че това са само мечти... Фантазии, които умът ми създава в опит да се пребори с празнотата, със самотата, до която аз сама се докарах.
И сега, когато Хари наистина бе тук, пред мен... Всички онези неща, които бях казвала милиони пъти на образа в съзнанието ми, сякаш изчезнаха. Главата ми бе напълно празна, но сърцето ми бе пълно. Пълно с чувство на топлина, на уют и дом, пълно с чувство на любов. И тогава осъзнах, че раздялата ни е била безсмислена, защото в мен не е настъпила абсолютно никаква промяна. Не знаех обаче, какво точно изпитва той. Дали ме обича така, както преди, или чувствата му са отшумели... Но ако ме е преодолял, тогава защо е тук? Защо ме намери?
"За какво мислиш?" Гласът му бе мек като кадифе и директно ме върна в реалността.
"За теб, за нас... За това защо си тук и дали все още ме обичаш..." Прошепнах несигурно. Боях се от вероятността да бъда отхвърлена.
"Ирен, не съм дошъл тук, за да тш говоря сладки приказки и да ти замазвам очите. И двамата знаем, че не съм човек на думите..."
Въздухът изсвистя от дробовете ми... Но и същевременно си го заслужавах... Аз бях тази, която го заряза преди 5 години, за да може да диша свободно... Но истината бе, че през тези 5 години не поех нито една свободна глътка въздух, напротив - дишането ми никога не е било по-болезнено. Виждайки отново Хари, бе сякаш някой ме удари с камшик през лицето. Сърцето ми крещеше: Какво, по дяволите, си мислеше?
"Думите..." Продължи той. "С времето могат да се заличат, но делата, те остават за цял живот."
И преди да успея да асимилирам казаното от него, едни парещи и до болка познати устни се сляха с моите. Светът около мен започна да се върти, а аз започнах да пропадам.
И падах... И падах... И падах...
Докато не се приземих с тласък върху мекото си легло с копринени завивки.
Подскочих уплашено и се огледах във всички посоки. Бях сама. Устните му не бяха върху моите. Той не бе до мен. Леглото бе празно, сърцето ми също.
И тогава осъзнах, че реалността не е сладникав романтичен сън, а напротив... Тя е жестока, болезнена и грозна и те принуждава да се изправиш пред последствията от предприетите от теб действия. От нея няма спасение, не можеш да избягаш, тя винаги ще те застигне.
Изправих се, опирайки гръб в таблата на леглото. Чувствах се отвратително... Искаше ми се да затворя очи и отново да го видя, но знаех, че това е невъзможно. Трябваше да се стегна и да посрещна новия ден, трябваше да забравя за Хари. Нали, решението да се разделим бе мое... Сега бе време да понеса последствията... Нямаше връщане назад.
Станах и поех дълбоко въздух, успокоявайки мислите си. Изкъпах се с нежелание. Обличането също бе тегаво.
Глупав сън... Не спирах да си го припомням. Бях като наркоман в абстиненция. Имах нужда от Хари. Но правех всичко по силите си, за да се убедя в обратното.
Ами ако не го видех отново? Ами ако ме е забравил и е продължил напред? А аз стоях тук, като пълна глупачка и мислех за него.
Трябва да си го избия от главата...
Може пък, да не ме е забравил... А напротив! Може да си спомня за мен всеки божи ден, може да ме обича все така силно.
Наистина трябва да спра да мисля за него. Не мога да продължавам така, не е добре за психиката ми. И без това е разклатена.
Подсмихнах се, поклащайки глава. Днес определено се очертаваше да е интересен ден... Предвид това, как започна сутринта ми.
Грабнах чантата си, напускайки апартамента. Не минах през любимото си кафене, както всяка сутрин, нямах време... Загубих го вглъбена в мисли за бившия си.
Насочих се директно към работата си. Имах куп задачи, от които със сигурност щеше да ме заболи главата.
8 часа по-късно работният ми ден приключи. Нямах търпение да се прибера вкъщи, да си поръчам пица, да пусна любимия си романтичен филм и да удавя мъката си в бутилка вино. И следващият ден щеше да е същият като предишния.
Малко по-късно лежах на дивана си и бях започнала да се унасям. Пицата бе изядена, а филмът към края си. На земята лежеше празната винена чаша. Бях готова за поредния романтичен сън, когато на вратата се звънна. Изправих се, разтърквайки объркано очи. Кой ли можеше да е по това време? С бавни и лениви крачки се запътих към вратата. Мозъкът ми бе твърде заспал, за да се досетя да погледна през шпионката. Директно отворих вратата, а с нея и сърцето си. Там стоеше той - момчето с шоколадови къдрици и смарагдовите очи, момчето, което едновременно ме съсипа и ме върна към живот. Това момче бе Хари Стайлс.
"Здравей, Ирен" От дрезгавия му глас ме побиха сладки тръпки. Не знаех как се е озовал тук, но знаех едно...
Този път със сигурност не сънувах.

*****
И това е финалът! Може да ви се струва тъпо или недовършено, а може би и двете. На мен ми се струва вълнуващо. Отдавна си мечтая да напиша книга с отворен край и сега ми се отдаде тази възможност.
Благодаря на всички, които бяха до мен по време на това пътешествие и не се отказаха, въпреки дългите интервали от време, които бяха нужни за публикуването на нови глави.
Истината е, че се радвам, че не се отказах от историята и я завърших.
Ако има грешки, се извинявам. Бързах да я публикувам. Ще я прегледам и редактирам по-късно, ако е необходимо.