ABSOLUTE MESS

Chapter 22: Whatever...

Гледната точка на Ирен:

В последствие започнах да се радвам, че не съм сама в стаята. Ако трябваше да бъда честна мисълта, че Никсън ще се върне и ще довърши започнатото, ме ужасяваше. Равномерното дишане на Хари ми вдъхваше спокойствие, знаех че той ще ме защити от всичко и всеки и никога няма да позволи да бъда наранена... Поне не физически.

Благодарна бях, че не направи никакъв опит да ме докосне и запази дистанция, оставяйки личното ми пространство не нарушено. Предполагах, че е решил да се съобрази с мен поне за тази вечер след всичко, което преживях.

Въздъхнах, обръщайки се на една страна и заглеждайки се замислено в красивото лице на спящото до мен момче. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от типичната му разрошена прическа и си почиваха спокойно върху челото му. Усмихнах се леко, протягайки ръка и отдръпвайки ги. Усещането от кожата му върху пръстите ми запали огън по върховете им, карайки ме да поклатя глава и да прекъсна допира си.

Как някой можеше да бъде толкова изящен на външен вид и същевременно толкова разбит отвътре. Хари Стайлс несъмнено бе една огромна загадка, която бе невъзможна за разрешаване.

Все още се чудех какво ли криеше в спалнята си и защо не допускаше никого вътре. Възможността да стана и да открия отговор на всичките си въпроси бе изкушаваща, но смятах че е твърде рано за това. Щях да имам предостатъчно време през дните, които се очакваше да прекарам тук. Вътрешно се надявах Хари да се отвори пред мен и да ми разкрие тайните си. Исках аз да бъда първият човек, който да разбере мистерията, която представляваше зеленоокият бог.

****

"Ирен!" Чух познат дрезгав глас, който караше тялото ми да трепери от удоволствие. Но не и този път... Сега просто исках да спре и да ме остави да поспя само още няколко минути. Той обаче нямаше това намерение. "Ставай!" Заповяда, карайки ме да простена раздразнено, покривайки лицето си с възглавницата.

"Още малко..." Промърморих сънено.

"Не!" Отсече невъзмутимо, изтръгвайки пореден стон на раздразнение от устните ми. "Имаме работа за вършене."

Каква работа можехме да имаме в осем сутринта....Бях изморена и отпаднала и исках просто да си почина, не желаех да ходя никъде още по-малко в този ранен час.