ABSOLUTE MESS

Chapter 44: Mr. Devil

Гледната точка на Ирен:
Започнах да буйствам, извивайки тялото си в ръцете му. Исках на всяка цена да прекъсна изгарящия му допир. Исках да прекъсна болката, която ми причиняваше. Исках просто всичко да спре...
Хари очевидно изпитваше затруднение да ме задържи на място. Разбрах го по начина, по който мускулите му се напрегнаха. Но това не ме усмири, напротив вдъхна ми сила да се боря още по-усилено. Щях да се освободя от проклетата му хватка, а след това щях да довърша онази руса парцаливка.
"Пусни ме!" Изпищях, опитвайки се да го ритна, но той избегна ловко удара.
"Достатъчно!" Изрева заповеднически, обръщайки ме рязко с лице към себе си. Пръстите му се впиха в таза ми с такава сила, че ми се прииска да изскимтя.
Очите ни се срещнаха напрегнато - кафяви, изпълнени със сълзи и болка срещу зелени, потъмнели от гняв.
"Достатъчно!" Повтори, но този път гласът му омекна.
Прекратих бунтарските си действия, отпускайки се в ръцете му и направих опит да събера мислите си. Точно когато дишането ми започна да се стабилизира, противния глас на Анджела огласи коридора.
"Единственото, което направих е да ти кажа проклетата истина в лицето... Ти си един използван парцал. Можеш да ме удряш, колкото си искаш, но това няма да осмисли жалкия ти живот, нито ще промени това, че бе захвърлена като пълен боклук." Нараненото и тяло се изправи от земята, а дясната и ръка избърса стеклата се по лицето и кръв.
Гневът в мен отново се завърна и без да мисля се хвърлих яростно напред в опит да я достигна отново. Хари моментално обхвана кръста ми с ръце, притискайки ме в стената. Тялото му се извиси над моето, блокирайки достъпа ми до онази долна змия.
"Махни се от тук преди търпението ми да се изчерпа и до ти покажа истинското значение на думата болка." Изсъска, обръщайки се в нейна посока.
Лицето и пребледня и зае обидена гримаса, преди да отметне русата си коса и да изчезне надолу по коридора. Никога през живота си не съм изпитвала такава омраза и никога не съм искала по-силно да убия някого.
"Какво си мислиш, че правиш? Да не си изгуби ума?" Попита, а дъхът му погали устните ми. Лицето му бе твърде близо до моето... Толкава близо, че чак бе опасно...
"Не е твоя работа..." Извиках разгневено, правейки опит да го избутам. Когато ръцете ми докоснаха гърдите му, не успях да предотвратя пърхащите в стомаха си пеперуди. Желанието ми да го прегърна, да го усетя...Бе по-силно от всякога. Обичах го...Прекалено много и за жалост въпреки всичко, което стори, чувствата ми не бяха изчезнали. Бяха си все още тук, все толкова истински както, когато ги осъзнах за пръв път.
Прекратих опитите си да го избутам от себе си и сега ръцете ми лежаха спокойно върху гърдите му. Не исках да ги отдръпвам...Поне не толкова скоро. Затова бавно ги плъзнах надолу, наслаждавайки се на усещането. Някога можех да правя това цял ден без да го чувствам грешно, но сега... Сега бе различно. Хари бе различен. Вече не бе мой...Принадлежеше на друго момиче. И това ме убиваше.
"Ирен..." Прошепна Хари, когато пръстите ми се усукаха около тениската му, стисвайки я силно.
"Върви си..." Отвърнах, поглеждайки го в очите.
"Тогава ме пусни." Погледът му се насочи към малката ми длан, която продължаваше да държи блузата му, така все едно животът ми зависеше от това. И за момент, наистина имах чувството, че ако го пусна ще умра...Това значеше да го загубя отново и бях сигурна, че нямаше да го понеса.
"Не мога..." Прошепнах, останала без дъх, а горещи сълзи закапаха от очите ми, мокрейки бузите ми. Как не ми се искаше да плача... Но не успях да се сдържа. Всичко това бе просто прекалено... И вече раздробеното ми сърце не можеше да го понесе.
Усетих ръката му да докосва нежно лицето ми, улавяйки всяка една сълза...Но вместо да ме успокои, това ме накара да заплача по-силно.
"Моля те, не плачи... Не мога да понеса да те гледам така." Гласът му бе нежен като кадифе.
Думите му обаче не размекнаха душата ми, а имаха напълно обратен ефект... Разгневиха ме.
Не можел да го понесе? Ами тогава да не бе правил всички глупости, които извърши... Да не ме бе наранявал, да не ме бе забравял...
"Нямаш право да казваш това!" Изсъсках, удряйки го с всичка сила в гърдите. Той дори не трепна, нито се отдръпна... За това го ударих още веднъж и още веднъж и още веднъж...Докато силите не напуснаха тялото ми, а ръцете не ме заболяха. А той просто стоя там, не направи опит да ме спре, не се отдръпна...Просто стоя безмълвно, поемайки всеки мой удар.
А след това...След това заклейми жадно устните ми със своите, отнемайки последните глътки въздух, които ми останаха. Тялото ми се притисна силно към неговото, а пръстите ми се заровиха в косата му.
И в този единствен миг, всичко около нас изчезна...Целият свят, цялата болка...Всичко, което бяхме преживели се изпари и останахме само ние.
Имаше един въпрос обаче, който непрекъснато се рееше в съзнанието ми и той бе: Защо му позволих да ме целуне и не се отдръпнах? А отговорът бе, защото знаех, че това вероятно е последният ми шанс да го усетя както преди...Да почувствам устните му и да си припомня огънят, който те запалваха в душата ми. И ако сега върна времето назад отново бих му позволила да го направи, защото с тази целувка Хари излекува поне малко наранената ми душа и ми вдъхна спокойствие... Цял ден днес се давех безмълвно в агонизираща болка и никой не можеше да ме спаси, защото никой не бе наясно с борбата ми...Никой освен Хари, който в този кратък миг ми подари въздух, с който да оцелея поне още ден в океана изпълнен с мъка и самота.

Когато отдели устни от моите, главата му се извърна на страни, оглеждайки внимателно коридора. Сякаш искаше да се увери, че сме сами и когато установи, че няма никого наоколо, върна погледа си върху мен, прошепвайки в ухото ми: 

"Обичам те!"

За момент помислих, че ми се причува, или че съм припаднала по време на целувката и сега сънувам... Но не бе така. Всичко бе напълно реално.

"Не мога да повярвам..." Извиках, отдръпвайки се рязко от него. "Да лъжеш само мен е едно... Защото аз съм прекалено глупаво влюбена в теб и със сигурност ще попадна отново в капана ти, но да лъжеш мен и Мадисън едновременно е прекалено жестоко." Погледнах го сериозно в очите, клатейки разочаровано глава... А след това добавих: "Дори за теб, мистър Дявол..."

След това напуснах коридора... Без да си взема нищо за ядене и без да погледна назад.

****

Искам да ви благодаря за това, че сте толкова прекрасни и винаги откликвате на молбите ми. Вие сте най-добрите читатели на света, честно...

За това като подарък качвам главата доста по-рано от предвиденото. Въпреки, че съм много заета и нямам никакво време за писане, реших че го заслужавате.

Гласувайте и коментирайте!

Обичам ви!