Блясък - #1 Лора от злато

#Пролог

Момичето стоеше пред мен и ми подаваше малката черна кутийка с червена панделка.
-Не е кой знае какво, но исках по някакъв начин да ти благодаря за онази вечер и най-вече за това че не каза на татко.
-Не обичам подаръци.
-Това не е нещо голямо...
-Никога не приемам толкова лични подаръци. По този начин се свързваме. - а аз много добре знаех, че това боли.

-Но аз искам да се свържем! Ти ми помогна и аз искам да ти се отплатя.
-Недей, Лора! По-добре стой далеч от мен!
-Не разбирам, защо толкова държиш да не го вземеш?
-А аз не разбирам ти защо държиш да го взема? Бих помогнал на всяко момиче, а още повече, че си дъщеря на сътрудника ми и ако ти се случеше нещо всичката работа щеше да се стовари върху мен...
-Знаеш ли, Димитър? - тя ме погледна в очите и сякаш искаше да вникне в черната ми душа. - Странно е как помагаш на хората с всичките тези средства, които даваш за благотворителност, а отказваш една най-обикновена гривна от тийнейджърка!
Много добре знаех защо правех всичко това, но пък тя беше последният човек на земята, на когото щях да кажа нещо. Това момиченце се опитваше да предизвика в мен отдавна забравени чувства, които бях заровил толкова дълбоко, че бях изгубил пътя към тях.
-Не обичам да правя и да получавам подаръци, които задължават...
-Този с нищо не те задължава! Дори може да не я носиш. Ако искаш не я и отваряй. И не го приемай като подарък, а като отплата за това, че ми помогна. И не се тревожи, утре заминавам за Лондон, така че скоро няма да ме видиш. Планирах тази среща да мине по съвсем друг начин, и въобще няма да моля за планираната благодарствена прегръдка...
Щях да съжалявам за това, но обгърнах крехкото й тяло. Нямах представа защо го правя. Може би защото ми напомняше за нея, въпреки че те въобще не си приличаха. Дългата коса на Лора беше сякаш направена от злато, а очите й сини като небето, пълна противоположност на късата черна коса и тъмни бадемови очи. Но беше също толкова крехка и на същите години, когато си отиде от мен. Когато ми я отнеха. Усещах, че прегръдката продължи твърде дълго, но бях опиянен от аромата й. Не трябваше да забравям, че вече не съм на 18. От тогава бяха изминали дванадесет години, а сладката малка Лора беше дете, което тъкмо беше разбрало колко е жесток светът и мъжете. Само че тя ме стискаше силно и се беше облегнала на гърдите ми.
-Лора!
-Съжалявам! - най-накрая ме пусна. - Просто си... Няма значение...
-Просто си твърде малка за мен, Лора!
-Знаеш ли? Прав си! - беше ядосана.
Тя остави малката кутийка на бюрото ми и излезе от кабинета ми, а аз прокарах пръстите през косата си. Добре че заминаваше, иначе щеше да ми донесе само неприятности. Само нямах представа защо зяпах дупето й, докато отиваше към вратата, а кутийката стоеше на бюрото ми в продължение на месеци.