Блясък - #1 Лора от злато

#34 Димитър

След като мина ужасът от празниците, най-сетне определихме дата за сватбата. Новият ми ужас и приближаващият момент на разкритията, които щяха да я отдалечат от мен. Нямах никакво желание да й казвам. Затова и единствената привилегия за мен беше, че ще остана управител на "Светлина" нищо повече и не исках. Щях да й дам всичко останало, което имах. Вече й го давах, дори сърцето си. Все още се чудех как успях да се влюбя в нея. Тази сутрин я гледах и усещах нелепата усмивка на лицето ми, докато я гледах как се оглежда в огледалото.
-Докато дойде време за сватбата ще ми личи, затова трябва да го взема предвид, когато купувам роклята.
-Ще определим по-ранна дата... - казах й и погледнах календара. - ...десети март мисля.
-До тогава няма да ми личи. - тя се засмя. - Трябва да се обадя на Соня и да тръгваме за рокля. - тя дойде до мен, докато продължавах да стоя подпрян на таблата на леглото. Наведе си и ме целуна бързо по устните, а ръката й докосна голия ми корем, което изпрати тръпки към панталоните ми. - Ти си гений!

Не бях гений, а пълен глупак.
Нямах желание да ходя до фирмата. Тя вече не беше моя. Знаех го, но до този момент не го осъзнавах. Тя беше нейна, а аз бях само служител. Мразех баща ми. Той ми причини това. Когато тя излезе взех тефона и набрах номера му. Не можах да му кажа всичко, което мислех за него и глупостта, която беше направил.
-Здравей, синко! - чух веселият му глас в слушалката.
-Аз въобще твой син ли съм или майка ми е ...
-Не говори глупости!
-Как можа да ми го причиниш?
-Какво е станало между теб и Лора?
-Абсолютно нищо, само дето сега се чудя как да й го кажа!
-Тя няма да се откаже от сватбата...
-Много си сигурен!
-Тя те обича. - при тези негови думи спрях нервното ми крачене из стаята.
-Обича ме? Сериозно? И си мислиш, че това ще я спре да ме убие като разбере, че съм я лъгал и че се женя за нея само защото е собственик на "Светлина"?
-По-вероятно е да те уволни, но после...
-Няма да има после!
-Митк...
-Върви на майната ти!
Затворих му и единственото, което исках е да запратя телефона в стената... Но чух звънецът на вратата. Оставих го на масата и отворих. Беше Лекси и беше по-зле и от мен в този момент...
-Сънувах кошмар. - каза ми тя без поздрав, без прегръдка и целувка. Погледна ме с подпухналите си очи. И после мина покрай мен. Не ми трябваха и нейните проблеми. Имах си достатъчно. - Вече не издържам, Дими, трябва да знаеш! - изстреля тя и влезе в кухнята. Седна на масата, а аз вървях след нея. Тя ми посочи стола да седна. - Няма да увъртам. Хоуп не ти е изневерявала никога. Беше само твоя.
-Защо намесваш Хоуп?
-Защото тя те обичаше! И беше бременна от теб, а не от Дони.
-Тя и Дони...
-Излъгах те...
Гледах я. Нямах представа, какво се опитва да направи, но не можех да й вярвам.
-Мама ме накара да не ти казвам, но не мога повече. След този разговор ще си тръгна и няма да ме видиш повече. - тя замълча. И аз мълчах, но и нямах представа какво мога да й кажа. - Казах на Хоуп, че заминаваш за България, но тъй като ти не й беше казал нищо тя тръгна да те търси. Онази вечер бяхме у дома с Дони и ти щеше да дойдеш, но аз й казах че си гласиш багажа и тя тръгна с него... - тя си пое дълбоко въздух. - Знаеш какво стана после. Когато дойде ти казах някои неща...
-Каза ми, че си е тръгнала с него. Не е искала да ме чака, че отдавна е имала връзка с него и после... После, когато се разбра, че е бременна си помислих, че детето е било от него...
-Исках да ти кажа още тогава...
-Защо не го направи? - развиках й се, но все още не й вярвах.
-Мама ми каза да не ти казвам... Че това е моят шанс да те имам, защото те исках...
-Бяхме заедно една вечер...
-И ти казах, че няма да се получи... Вината ме убиваше... И продължава да ме убива...
-И защо ми казваш сега? - отново викнах. Изправих се, тропнах толкова силно на масата пред нея, че ме заболя и я гледах. Търсех признак, че лъже, но виждах само сълзи и разкаяние. Ако казваното от нея беше истина, тогава през всичките тези години съм обвинявал Хоуп без да е имала вина. Мразех Дони, че ми я отне. Той загина половин час по-късно от нея. Нито един от двамата не можа да се защити. Тя е била бременна от мен... Осемнадесет години. Толкова бяха минали от тогава.
-Заради вината, която изпитвам. Не искам прошка не я заслужавам.
-Права си! - тя ме погледна и отново сълзите се стичаха. - Не я заслужаваш, а сега се опитваш отново да ми съсипеш живота! Разкарай се от дома ми! - последното го казах тихо. Тя се изправи бавно и с бърза крачка тръгна към изхода, но преди да излезе хванах ръката й. - И повече не се доближавай до мен или до Лора. Не ме познаваш повече ясно ли е?
Тя само кимна с глава и се обърна. Затръшнах силно вратата след нея. Тя беше дошла за да ме разбие още веднъж на парчета. Свлякох се на пода и заплаках, а аз не плачех. Плачех за Хоуп и за нероденото ми дете... Плачех за изгубеното време в омраза към жената, която обичах и тя обичаше мен, за приятеля, който загубих, за моето убийство... Сега тя ме уби отново...