Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Двадесет и Седем

Хари Стайлс

Два дни по-късно

Отворих студената метална врата, зад която Амелиа беше заключена през последните два дни.

Светлината влезе в празната килия и разкри Амелиа, седнала с колене до гърдите си в ъгъла. Тя се обърна и погледна към пронизващата светлината идваща от коридора, но моментално покри очите си отново, но с ръката си.

"Да тръгваме." Гласът ми прозвуча като ехо в студената бетонна стая.

Тя колебливо се изправи на крака, в същите дрехи, в които я оставих преди четиридесет и два часа. Тя се изправи на крака и махна ръката си от очите си, но все още ги присвиваше силно. Сигурно й беше изключително трудно да се приспособи към светлината.

Под очите й бяха изобразени много тъмни кръгове, косата й изглеждаше много по-мръсна и сплъстена от когато я оставих тук. Устните й бяха напукани, а някога перфектно прилепналата й бяла тениска се беше разтегнала, така че да виси от едното й рамо, разкривайки презрамката на черния й сутиен.

Изглеждаше изгубена и неориентирана. Струваше ми се изключително изцедена и уморена.

Тя дойде към мен и излезе от килията. Моментално тя спря на място и задържа главата си в наситената светлина с която трябваше да се приспособи. Краката й се препъваха и аз я хванах, за да не падне. Дори не можеше да стои изправена на това осветление, след като през последните два дни не беше виждала нищо освен мрак.

"Можеш ли да ходиш?" Попитах аз.

Тя не ми отговори и вместо това се опита да продължи напред по коридора, но отново загуби равновесие, карайки ме да изтичам и да я хвана, така че тя се заби в гърдите ми вместо в земята.

Изпуфтях и я вдигнах на ръце. Тя не се бореше с мен, просто тихо опря глава срещу гърдите ми и затвори очи. Държах едната си ръка под коленете й, а другата под гърба й за опора.

Уау, сигурно беше изтощена, щом ми позволяваше да я нося или дори изобщо да я докосна. След като се върне в апартамента и се почисти, ще се върне към старото си аз за нула време, просто в момента й беше трудно да се приспособи.

Качихме се в асансьора и тишината изпълни пространството, като единственото нещо, което я нарушаваше, бяха звуците на лекото й дишане. Лицето й беше толкова бледо и тялото й изглеждаше толкова слабо, предполагам, че не беше яла нищо през последните два дни, защото доколкото я познавах, тя почти не ядеше нищо като по начало, така че всичко, което са пъхнали под вратата й, вероятно са били неща, които дори не е докоснала.