Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Седемдесет и Шест

Хари Стайлс

Коварните ми мисли се завъртяха в съзнанието ми, сякаш щяха да останат завинаги и за първи път се страхувах да се изправя отново срещу Амелиа.

Опитах се да проточа работния ден колкото се може повече- просто защото не исках да се прибирам. Найл забелязваше отлагането ми и през целия ден ме питаше дали съм добре. Оценявах загрижеността му, но не исках да се тревожи за нещо подобно. Не исках отхвърлянето да изпълни съзнанието му, както разяждаше моето. Преди няколко месеца щях да му кажа да върви по дяволите и да си гледа работата, но вече не ми се казваше това, защото знаех, че той просто искаше да помогне.

Той ми беше приятел и трябваше да започна да го осъзнавам.

Стоях на вратата на апартамента си, вцепенен и не исках да я отворя. Не че не исках да виждам Амелиа, просто не исках да ми се припомня за всичко, което се случи.

Изпуфтях и поклатих глава, бавно отключвайки вратата и отваряйки я към хола. Очите ми веднага сканираха стаята и тя не се виждаше никъде. Вероятно се беше барикадирала в стаята си, нещо, което правеше, когато е разстроена.

Влязох и затворих вратата, събувайки ботушите и якето си. Хвърлих якето си на облегалката на дивана и тръгнах към стълбите. Веднага забелязах, че вратата на спалнята й беше затворена, така че тя трябваше да е там. Исках да вляза и да я видя, но бях твърде притеснен. Тя вероятно искаше време да помисли и да възприеме всичко, което беше казано днес.

Надявах се да ми повярва, когато казах, че не съм спал с никой там. Надявах се, че съм я накарал да разбере, че не бих й причинил това.

Минах покрай нейната стая и отидох право в моята накрая. Увих ръка около дръжката на вратата и я отварих към стаята си, която беше слабо осветена от лампите.

Докато студеният порив на вятъра ме удряше от вратата, замръзнах, когато видях Амелиа да седи на ръба на леглото ми, с лице към мен и ръце в скута си.

Очите й все още бяха червени и насълзени, а бузите й все още бяха възпалени от емоция. Тя ме гледаше през мътните си кафяви очи, докато аз стоях шокиран на прага.

"Ти ме отвлече." Гласът й трепна.

Стоях мълчалив за миг, вглеждайки се във всичко, което беше пред мен в момента. Изглеждаше също толкова разбита като в момента, в който ме остави на главната улица преди часове. Плакала ли е през цялото това време?