Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Деветдесет

"Срещал съм те и преди Амелиа, но беше малка." Каза той, карайки ме да поклатя глава. Не може да е сериозен. Не знам колко повече информация можех да възприема от него.

"Това е невъзможно. Щях да те запомня." Казах объркано- дишането ми се затрудни от тревога и дланите ми се потяха от притеснение.

"Беше преди единадесет години, Амелиа. Тогава ти беше на осем и аз бях с брат ти всеки ден след училище. Познавах теб, майка ти и баща ти." Заяви той, замайвайки главата ми. Сигурно беше луд, никога не съм го срещала до преди няколко месеца.

"Не ти вярвам."

"Ти сама каза, че почти не си спомняш нищо от преди да навършиш осем. Преместили сте се в съвсем нов град." Каза той, карайки ме да го погледна с все още голямо объркване.

"Да и? Какво общо има това, че съм се преместила, Хари! Ти никога не си бил в живота ми!" Просто се дразнех все повече и повече.

"Защото..." Започна той, сякаш толкова много неща изпълваха ума му.

"Защото защо!" Извиках нетърпеливо.

"Защото аз съм причината да се преместите!" Каза той малко по-високо, опитвайки се да изкаже мислите си. Стоях мълчалива и примигнах с очи за секунда, чакайки той да обясни допълнително. Какво, по дяволите, говори той?

"К-как..." Измърморих аз.

Той смекчи малко очите си и отпусна чертите си в чувство на вина. Гледаше ме сякаш се разпадах в ръцете му.

"Знаеш ли какво е работила майка ти, преди да се преместите на друго място?" Той почти прошепна, карайки ме да свия рамене и да се опитам да си спомня. Чудя се какво общо имаше майка ми с всичко това.

"Не знам, мисля, че баща ми каза, че е била библиотекарка или нещо подобно. Защо това има значение!" Поклатих глава, все още опитвайки се да намеря смисъла на това. Имам чувството, че се въртя в кръг, защото не можех да мисля трезво.

Той ме гледаше през зелените си очи, без да казва нито дума. Почти като

Той ме гледа през зелените си очи, без да казва нито дума. Почти сякаш ме чакаше да кажа нещо друго или да осъзная нещо. Премигвах местейки очи между орбитите му през сълзите си, все още не разбирайки, но опитвайки се да навържа нещата.

Но тогава ме удари.

"Боже мой!" Покрих устата си с ръка в шок. Очите му ме гледаха със съчувствие и главата му бавно кимна, сякаш се срамуваше, че беше истина.