Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Петдесет и Осем

Излязохме от ресторанта с ръката на Хари, увита около рамото ми.  Храната беше толкова вкусна и  беше  просто  страхотно  да  излезем  и  поне веднъж всъщност да  правя  нещо.  Хари  и  аз  успяхме  да  издържим цели  два  часа,  без  да  се караме,  което  беше  хубаво.  Знам,  че  се  закачахме  малко,  но  беше  безобидно  и  непринудено.  Трябва да  приема  факта,  че аз и той  сме  пълни  противоположности.  Винаги  щяхме да се  разминаваме по определени теми  -  като например  Коледа.

Знам,  че  е  имал  трудно  минало,  той не споделя много  подробности  за него,  защото  е  Хари,  но малкото  информация,  която  ми е споделял ми беше достатъчна,  за  да  се убедя че  не  е  бил  обичано  дете.  Той  никога  не  е  преживявал  неща  като  Коледа  и  рождени  дни,  така  че  не  можех  да  му  се  ядосвам,  че  беше толкова  студен  за  някои  неща.

"Благодаря  за  вечерята." Погледнах го и  се  усмихнах.

"Беше  хубаво,  нали?" Той  погледна  надолу  и  попита,  докато  вървяхме по  тъмната  улица,  която  беше слабо  осветена  от  хилядите  крушки  в  така  нареченото  'небе'.  Кимнах в  знак  на  съгласие,  докато  пристъпвах с  крака през  пръстта  и  гледах  нагоре  към  високите  скалисти  тавани.

"Знаеш  ли-"  Започнах аз.  "Колкото  и  креативна  и  красива да е тази  подземна  природа,  звездите  ми  липсват."  Прошепнах  аз вдигайки очи към всичко над мен.

"Знам  какво  имаш предвид. Когато  бях  на  десет,  живеех  в  приемен  дом.  През  нощта  изпълзявах  през  прозореца  на  спалнята  си  до лозята,  които разстяха отстрани  на  къщата.  Тихо  се  изкачвах  до  покрива  и  лежах  и  гледах  звездите,  докато  заспя.  Спомням  си  как  старите  керемиди на  покривите  бяха  толкова  груби  и  неудобни,  но  не  ми  пукаше." Призна той  докато  гледаше  нагоре към висящи  крушки.

Погледнах нагоре  към  Хари,  докато  той  гледаше  към  небето,  оставяйки  мислите  му  да  се  излеят  върху  мен.  Лека  усмивка  пропълзя  по  устните  ми,  докато  държах  очите  си  залепени  за  неговото  спокойно  състояние.

"Защо си минавал  през  всичките  тези  препятствия,  за  да  лежиш  на  неудобния  покрив?"  Попитах,  докато  продължавахме  да  вървим  по  тихата  улица.

"Наистина  не  знам,  мисля,  че  просто  имах  нужда  да избягам.  Бях  голямо бреме  за  този  групов  дом  –  този,  който  причиняваше всички  проблеми.  Вероятно  бях  наказван  почти всеки ден  за  нещо,  което  съм направил,  но кагато седнех  на  онзи  покрив  се  чувствах  недосегаем,  сякаш  никой  не  можеше  да  ме стигне."  Промърмори той.