Culpa mia/Моя вина

Part 9

- Какво ще кажеш да те заведа на невероятно парти, което е в едно от именията на плажа? Така че можете да ми благодарите за остатъка от нощта колко прекрасно беше, че едно злощастно събитие ни накара да се срещнем тази вечер. - предложи той с развеселен тон.

Не знам дали беше от истерия, от сдържана ярост или от факта, че исках да убия някого, но се изсмях дълбоко.

-Съжалявам, но... нямам търпение да се прибера вкъщи и да оставя този ден да мине... Сериозно, стига ми от този град за една вечер. - отговорих, опитвайки се да не звуча луда, защото от смеха от преди.

-Добре, но поне можеш да ми кажеш името си, нали?-коментира той, развеселен от ситуация, в която нямаше абсолютно нищо смешно. Но както казах преди, това момче беше моят спасител и трябваше да бъда добра с него, ако не исках да спя с катериците.

-Казвам се Ноа, Ноа Морган.- представих се, подавайки му ръка, която той веднага стисна.

-Аз съм Зак. -представи се с лъчезарна усмивка.- Хайде?- предложи той, сочейки лъскавото си черно Порше.

-Благодаря ти, Зак. - казах от сърце.

Качих се на седалката изненадана, че той ме изпрати до вратата и ми помогна да седна, точно както по филмите преди... беше странно, странно и освежаващо. Очевидно и противно на данните, предоставени от статистиката, рицарството все още не е изчезнало, въпреки че е близо до това, ако вземем предвид съществуването на субекти като Николас Лейстър.

Веднага щом седна на шофьорската седалка, знаех предварително, че няма да е като Никълъс, не знаех защо, но Зак изглеждаше свестен човек, възпитано и разумно момче, типичното момче, което всички майки биха искали за техните дъщери. Завързах се и въздъхнах дълбоко с облекчение, че нещата все пак не са свършили зле.

-Накъде?- попита той, докато тръгваше към мястото, където Никълъс беше изчезнал с колата си преди повече от час.

- Познавате ли къщата на Уилям Лейстър? - попитах, като се има предвид, че в онзи квартал всички богаташи трябва да се познават.

Спътникът ми ококори изненадано очи.

-Да, разбира се... но защо искаш да отидеш там?- той ми отговори с удивление. -Аз живея там. - отговорих, усещайки болка в гърдите, когато казах онези думи, които макар и да нараниха душата ми, бяха напълно верни. Зак се засмя невярващо. — Живеете ли в къщата на Никълъс Лейстър? — попита той и аз не можах да се сдържа и преглътнах нервно.