Culpa mia/Моя вина

Part 10

Отидох в кухнята, където имаше по-малко хора, с намерението да потърся чаша студена вода. Не знаех дали ще го изпия или ще го хвърля на главата си, за да се събудя от този кошмар. Този ден сякаш нямаше край.

Веднага щом свих през малкия коридор и влязох в кухнята, веднага спрях.

Ето го: без риза, в дънки и заобиколен от момичета и четирима приятели, които бяха восоки, но не толкова високи като него.

Останах да го гледам няколко секунди. Дали това беше същият шикозен тип, с когото бях вечеряла в изискан ресторант преди по-малко от три часа?

Нямаше как да не се изненадам да го видя такъв. Изглеждаше като току-що излязъл от гангстерски филм. Те пиеха шотове, докато играеха онази игра на вкарване на топка за пинг-понг в пластмасовите чаши. Моят скъп доведен брат беше на ролка, тъй като никой не се провали. Единственото хубаво нещо, което излезе от всичко това, беше, че той не беше пиян като губещите и трябваше да изпие чаша текила.

Никълъс хвърли последната топка, но нарочно го направи лошо. Беше толкова очевидно, че не разбирах как другите не го забелязаха, но всички го освиркваха от смях. Той улови удар и го свали за по-малко от секунда.

Когато един от приятелите му пое управлението, Никълъс се приближи до много красиво тъмнокосо момиче, което седеше на черния мраморен плот. Тя носеше къси панталони, които разкриваха дългите й целунати от слънцето крака, а отгоре имаше небесносиня долна част на бикините.

Изведнъж се почувствах твърде облечена и покрита за такова парти.

Никълъс зарови ръката си в тила й, отметна главата й назад и изяде устата й по най-отвратителния начин, който някой може да си представи, особено ако имаше хора пред нея.

Това беше моят шанс, така че щях да го изненадам и да утоля ужасното желание, което имах, да откъсна главата на този идиот.

Той дори не си беше направил труда да разбере дали съм добре... можеше още да стоя и той да не си мръдна пръста. Почувствах се ядосана, че се оставих да се отнасят така с мен, и още по-ядосана, че се озовах на това лудо място заради него, че не се поколебах нито за секунда да се приближа до края на кухнята с твърда стъпка, да го хвана за ръката за да го обърна и… за моя изненада, вместо да му ударя шамар, както беше планирано, нанесох удар в челюстта, който вероятно спука кокалчетата на ръката ми. Заслужаваше си, без съмнение, и то толкова много, че си заслужаваше.