Culpa mia/Моя вина

Part 27

-Добре ли си? — попита Никълъс и се обърна да погледне първо мен, а след това Джена.

-Джена, говори с мен. - помоли Лайън, докато я гледаше в огледалото за обратно виждане с тревога, изпълваща лицето му.

-Този ​​шибан кучи син!- извика тя истерично в същото време, когато усетих как треперя от горе до долу.

-Виждам, че си напълно добре. - каза Лайън, неспособен да избегне донякъде истеричен смях.

Ник ме погледна отново, като огледа лицето ми, което със сигурност беше замръзнало от страх.

-Намерете бензиностанция. - каза тогава той, гледайки напред и отмятайки глава назад.

Не исках да дишам твърде тежко. Бях напълно шокирана, напълно вкаменена от страх. Никога не бяха насочвали пистолет срещу мен и този човек го беше направил. Беше ме погледнал в очите, преди да стреля, и този обезумял поглед щеше да ме преследва дълго време.

Все още не бях напълно асимилирала случилото се. Как така нещата бяха излезли извън контрол?

Имах чувството, че всеки момент ще рухна. Нещата с Дан и Бет, приливът на адреналин от това, че е бягала за първи път от години, лошите и хубавите спомени, които беше събудил, безпомощността и вината, която беше изпитала, когато видя, че Никълъс трябва да даде колата си на този нещастник и на всичкото отгоре болката в коленете и кървящите от падането ръце, която сега, когато адреналинът постепенно намаляваше, той започна да изпитва с цялата си интензивност...

Десет минути по-късно, заобиколени от най-неудобната тишина, пристигаме на денонощна бензиностанция.

Лайън изключи двигателя и побърза да отвори вратата на Джена и да я измъкне в голяма, страстна прегръдка.

В същото време Ник излезе от колата, без дори да спре за секунда, и се насочи право към бензиностанцията. Не мръднах. Не можех, не исках да го гледам. Сега наистина се чувствах винована, всичко, което се случи, беше по моя вина, тази битка можеше да завърши десет хиляди пъти по-лошо. Нямах представа какво прави Рони с пистолет, но тогава разбрах напълно, че тези състезания и тези хора не приличат на състезанията, които бях виждала като дете бяха опасни, имаше много пари за залагане и тези които са участвали са престъпници. И бях засрамила главата на една от тези банди и бях накарала новопридобития си доведен брат да се бие с него.

Ситуацията беше преминала от нещо нормално и дразнещо в най-лошата ситуация, с която някой може да се сблъска.

Никълъс излезе от бензиностанцията с пълна чанта с неща. Той отиде при Джена и Лайън и им даде превръзки, алкохол и болкоуспокояващи. Беше разрязала челото си от удар от един от юмручните бойци и на Лайън му отне половин секунда да се погрижи за нея и да се увери, че е добре.

Никълъс заобиколи предната част на колата. Той извади спирт и стерилна превръзка и почисти раната на устната си, без дори да ме погледне. След това, след като напръска вода от бутилка над главата си и разтърси мократа си коса, тя отиде до мястото, където все още седях със затворена врата.

Той я отвори и ме погледна известно време. Обърнах се към него с намерение да излезна от колата и да почистя раните си, но той не ми позволи.

-Дай ми ръцете си. - заповяда ми с безизразен тон.

Не го направих, просто го гледах втренчено. Имаше изкривена устна и ужасна синина на бузата. И всичко това беше по моя вина. Усетих възел в стомаха си.

-Съжалявам. - казах му шепнешком толкова тихо, че не разбрах дали го чу или не.

Той не ми обърна внимание, но хвана едната ми ръка и внимателно започна да почиства кървавата и нацапана с мръсотия рана.

Не знаех какво да направя или да кажа. Предпочитах да ми крещи или да ми казва колко съм глупава и раздразнителна, но той просто се грижеше за нараняванията ми. Първо от ръцете ми, а след това от коленете. Пред нас Джена и Лайън си размениха нежности, докато тя се грижеше за раните му. Никълъс ме погледна само веднъж, преди да се обърне и да се върне на шофьорското място. Минути по-късно се върнахме на магистралата, обвити в гробна тишина. Дори Джена и Лайън решиха да не си казват дума.

Тогава осъзнах, че просто съм се прецакала докрай.