Culpa mia/Моя вина

Part 64

Nick
Веднага щом стигнах до училище и не я видях, разбрах, че нещо не е наред. Не знам дали беше инстинкт или гласче в главата ми, което ме предупреждаваше, че нещо става, но изскочих от колата и се насочих право към оградите. Виждах, че около фитнеса имаше доста ученици. Прескочих оградите и отидох направо там. Много от присъстващите ококориха очи, когато ме видяха да идвам. Други се побутваха и ме сочеха. Тогава видях Джена и Лайън да се появяват от трибуните на пистите и да се насочат към залата.

-Какво правиш тук? - попита ме приятелят ми, когато ме видя да отивам към тях.

-Виждали ли сте Ноа? - попитах ги, без дори да ги поздравя. Имах лошо предчувствие. Джена сви рамене.

-Оставих я вътре преди около петнадесет минути.

Обърнах ѝ гръб и се запътих натам с тях по петите ми.

Когато влязох, всички ме зяпнаха и усетих само писъците, които идваха от края на стаята. Те бяха сърцераздирателни. Чувствах гласа ѝ да крещи по този начин, изпитах такава паника, че загубих контрол над себе си.

-Къде е?! - извиках, следвайки гласа ѝ до вратата на килера зад нея, тя беше в него, бяха я заключили и тя крещеше и блъскаше по вратата, отчаяно искайки да излезе.

-ОСВОБОДЕТЕ МЕ ОТ ТУК!

Ръцете ми трепереха, но се опитах да запазя спокойствие. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена. Станах по-ядосан, отколкото през целия си живот.

-Кой, по дяволите, има шибания ключ?!

Онези около мен се свиха от писъците ми, но аз можех да чуя само пронизителния глас на Ноа в този килер.

Каси се появи отстрани на стаята, изглеждайки напълно ужасена. Тя ми даде ключа и аз едва не ѝ откъснах ръката, когато го взех от ръцете ѝ.

- Просто беше...

-Млъкни! - извиках ѝ и веднага пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата.

Зърнах я само за секунда, преди ръцете ѝ да ме обгърнат и тя зарови глава във врата ми, хлипайки накъсано и треперейки се от ужас.

Ноа плачеше… плачеше. Откакто я познавам, не я бях виждал да пролее нито една сълза, нито когато приятелят ѝ ѝ изневери, нито когато се скарахме на Бахамите, нито когато се ядоса на майка си, нито когато я оставих да стои на път... Никога не я бях виждал наистина да плаче и човекът, косега беше в ръцете ми, се разпадаше в сърцераздирателни сълзи.Онези около мен се свиха от писъците ми, но аз можех да чуя само пронизителния глас на Ной в този килер.