Culpa mia/Моя вина

Part 59

Noah
Знаех, че съм била глупава да ме пренебрегне по този начин. Нещата бяха излезли извън контрол и бях натрупала твърде много наведнъж. Какво се случи с Ник, какво се случи с писмото, щастливата есен, всичко беше успяло за мен. Да бъда с Никълъс ми беше донесло само проблеми и страдание, повече страдание, отколкото вече чувствах, и разбрах, че ще трябва да го пусна да си отиде, не бях добра за него и той също не беше добър за мен. Въпреки че ме болеше сърцераздирателно да мисля, че няма да мога да го имам за себе си, разбрах, че това е правилното нещо, което трябва да направя, ако искам да изградя нов живот в това място, ако исках да се впиша в този град и да сглобя нещата. Малки парчета от сърцето ми, които се разбиваха през целия ми живот.

Така че станах от леглото с желание да оставя всичко лошо зад гърба си. Същия следобед се срещнах с Джена, за да пазаруваме, оставаше само един ден до началото на училището и въпреки че бях нервна и уплашена, се радвах, че оставям лятото зад гърба си, исках да започна отначало, да направя нещата по-добре и да се върна към старото си аз.

Слава Богу, Джена беше от типа, който те засмукваше, когато беше с нея, така че успях да се разсея и да се опитам да се съсредоточа върху факта, че утре щеше да е първият ми ден в Сейнт Мери. Според Джена това било елитарно училище и вътре можело да се намерят всякакви хора, всички с нещо общо, разбира се - били много богати. Не знаех какво щях да направя, за да се впиша, но преди да се усетя, беше седем сутринта и будилникът звънеше, за да ме приветства за първия ми гимназиален ден.

Униформата, вече подредена по размерите ми, лежеше върху стола на бюрото ми и когато излязох от банята и започнах да се обличам, все още в слабата светлина на зората, не можех да не се почувствам като напълно непозната. Поне полата ми беше скъсена, така че вече беше около пет пръста над коленете ми, а ризата ми вече не беше прекалено голяма, а вталена точно на правилните места. Обух черните си обувки и се погледнах в огледалото. Господи, какъв ужас и то отгоре трябваше да е зелена, зелена плесен. Единственият проблем беше, че нямах идея как да си вържа вратовръзката. Взех я в същото време, когато взех чантата си и излязох от стаята с тези нерви, които човек има на първия учебен ден, само че е нормално да ги усещаш на шест години, а не на седемнайсет.

В кухнята беше майка ми, вече облечена, но със сънено лице и чаша кафе в ръце, а пред острова седеше Никълъс. Откакто се върнах от болницата, почти не го бях виждала, само веднъж, когато влезе да ме прегледа, но се направих, че спя. Така три дни не си бяхме говорили, въпреки че според майка ми дори не беше нощувал вкъщи. Не можех да не спра на вратата за момент, преди да събера смелостта да се изправя отново срещу него. Косата му беше разрошена, но беше облечен така, както го обичах: дънки и широка черна тениска. Въздъхнах вътрешно, преди умът ми да си спомни всичко, което се беше случило.