Culpa mia/Моя вина

Part 75

Noah
Когато отворих очи бях в леглото в болница. Боляха ме главата и лицето, но умът ми се отпусна да видя кой е до мен.

-Най-накрая се събуди! - възкликна Никълъс, целувайки ръката ми, която държеше в своята.

-Какво се е случило? - попитах без спомни си как стигнах до тук.

-Ти припадна. - обясни той, впивайки бледите си, угрижени очи в моите. - Лекарите казаха, че си психически изтощена. Дадоха ти някакви хапчета за сън... Умът ти беше изтощен.

Кимнах, разбирайки всичко. Спомних си всичко, което се беше случило, отвличането, побоищата, които ми нанесоха и баща ми, и Рони, момента, в който мислех, че баща ми ще ме застреля, когато той падна окървавен на земята...

-Какво стана с него? - казах.

Никълъс моментално разбра какво попитах. Той ме погледна несигурно, но накрая проговори.

-Не успя, Ноа... куршумът прониза сърцето му, той дори не стигна до болницата.

Беше много странно и може би нещо не работеше добре вътре в мен тъй като не усетих абсолютно нищо... освен облекчение, безкрайно облекчение, което ми отне натиск на гръдния кош, натиск, от който страдах повече от десет години.

-Всичко свърши. - обяви Ник, ставайки от стола до леглото ми и доближавайки лицето си до моето. - Вече никой не може да те нарани... Аз ще се погрижа за теб, Ноа.

Усетих как очите ми се насълзяват.

-Никога не съм предполагала, че нещата ще свършат така... нито че сега мога да благодаря на съдбата, че събра родителите ни... Преди два месеца всичко, което представляваше, означаваше ад за мен, а сега... - казах аз, седнала и коленичила на леглото. Хванах лицето между ръцете си, докато той внимателно спусна ръцете си до кръста ми. - Обичам те, Ник... Обичам те безумно.

Устните му целунаха моите миг по-късно, деликатно, но с цялата любов, която знаех, че е възникнала между нас двамата. Онази любов, която се случва само веднъж в живота, онази любов, която докосва сърцата ни и винаги остава с нас, онази любов, която сравняваме с всичко, което търсим, която дори мразим... но онази любов, която прави това, че сме живи, което ни прави необходими и което ни прави единственото нещо, без което друг човек не може да живее... И току-що я бях намерила.