He is the devil 2

26. Наташа?

Бях в кафето и чаках Федерико да се появи. Днес времето беше странно. Сутринта грееше слънце и всичко беше перфектно, но само за няколко часа слънцето се скри от сиви облаци и заваля сняг. Времето в Ню Йорк може да те изненада по всяко време. Благодарна съм, че снощи не валеше сняг, защото щеше да е още по-неприятно да се лутам в гората, докато вали сняг и е студено.

Мислих доста за разговора ни с Тони. Искам да му помогна да осъзнае, че любовта съществува, колкото и абсурдно да звучи. Аз самата не вярвах в това до момента, в който не се запознах с Джак. Човекът, който промени живота ми изцяло. Дали съжалявам за нещо в живота си ли? Не! Освен за едно единствено нещо и това е, че допуснах Райън да си отиде.

-Хей, за какво си се замислила?-чух италиански акцент и видях Федерико да заема мястото срещу мен. Опитах да се усмихна и мисля, че успях.

-За много неща, ако трябва да бъда честна.-засмях се леко, а той се усмихна.

-Има ли нещо, което те притеснява? Не ми се виждаш много щастлива, даже изобщо. Къде е животът в теб, момиче?-попита Феде и аз въздъхнах. Явно вече не мога да прикривам толкова добре чувствата си...

-Има много неща, но не мисля да те занимавам сега с това! Кажи как си ти? Как вървят нещата във вашата мафия?-опитах да сменя темата и Федерико ме погледна леко накриво, но въпреки това реши да не ме разпитва.

-Аз съм добре. Нещата в мафията също са много добре. Да се съюзим с баща ти беше най-добрата идея на света. До сега не сме попадали на толкова сериозни и отговорни мафиоти. Спазвате си сроковете за изпълняване на задачи и не се дъните, както правеха повечето, с които сме работили.-обясни той и аз кимнах.

-Ние също сме доста доволни от работата с вас. Наистина ни помагате да се върнем там, където бяхме.

-Знаеш че Марчело ти е задължен до гроб. Би направил всичко, за да ти помогне.-увери ме Феде.

-Не преувеличавай, не съм направила кой знае какво.-засмях се, а той поклати отрицателно глава.

-Oh no, bellezza! Измъкна мафията ни от дългове и ни оттърва от руската мафия, която искаше да ни съсипе. Отиде в Русия и рискува живота си, за да ни помогнеш. Изпепели онези мафиоти. Буквално!-отвърна Федерико, а аз извъртях очи.

-Просто си вършех работата.-усмихнах се скромно.

-Скормна, както винаги!-каза съркастично и се засмяхме. Продължихме да си говорим за общи неща и така времето отмина. Наистина се радвам, че излязох с него. Помогна ми да се разсея поне малко от проблемите, които имам. Федерико наистина е много добър приятел. Винаги е готов да ми помогне дори от другия край на света.

След като се сбогувах с италианеца, веднага тръгнах към завода. Не знам баща ми как ще реагира, когато му кажа, че с Тони не успяхме да измъкнем парите от онзи човек. Определено няма да бъде много очарован. Но като цяло ние нямахме какво друго да направим.

След почти час пътуване, паркирах колата пред завода. Всичко наоколо беше побеляло от снега. Сметнете ме за странна, но аз не харесвам сняг. Блокира пътищата, студен е и всичко е бяло.

Слязох от колата и в този момент Бруклин паркира до мен. Реших да я изчакам и да влезем заедно. Не изглеждаше много на кеф, даже изобщо. Тя слезе от колата и изръмжа.

-Мразя снега! Напомня ми на Русия и на онази откачена кокошка!-измрънка и изтропа с крак.

-И аз не съм много щастлива от този факт.-казах и тя извъртя очи.

-Знаеш ли? Не искам да влизам вътре и да виждам мутрата на онова същество. Също така не искам и да слушам колко е тъп Гилински. Честно по принцип не се меся в такива неща, но по-добре спри да се занимаваш с него. Не заслужаваш да си тровиш нервите с наивния му задник.-посъветва ме тя и аз въздъхнах.

-Може би накрая ще стане така...

Влязохме в сградата и се насочихме към стаята, в която провеждаме срещите си. Преди да влезем обаче минахме през склада, за да може Бруклин да си вземе малко трева.

Наближихме стаята и се чуваха непознати гласове. С Бруклин се спогледахме странно преди да влезем.

-Случайно да съм забравила за нещо?-попитах, а тя вдигна рамене.

-Нямам си и на представа на кого може да са тези гласове.-отговори тя и влязохме в стаята, но и двете замръзнахме на място, когато видяхме човекът, с когото разговаряше баща ми. Това не може да е истина...

-Наташа?-извикахме двете в един глас и се погледнахме.

-Ти я познаваш?-попита ме Бруклин и аз кимнах.

-Да, аз я взривих и би трябвало сега да е мъртва! Ти откъде я познаваш?-отвърнах.

-Тя е откачалката при която бях в Русия.-обясни Бруклин.

-Радвам се да ви видя, момичета.-усмихна се злобно Наташа, а ние я погледнахме.