He is the devil 2

43. Никога не вярвай на мафиот!

Най-накрая дойде и ред да ме изпишат от болницата. Не мога да повярвам, че повече няма да стоя в тази депресираща стая. Теса, Ноа и татко дойдоха, за да ме вземат. Всеки ми помагаше с нещо. Единия да се придвижвам, въпреки че с краката бях добре, другия ми носеше багажа, а третия оправяше документите.

-Теса, мога да ходя.-измрънках за пети път сигурно.

-Знам, но все още се възстановяваш. Докторът каза да не се натоварваш.-отвърна тя, а аз извъртях очи.

-Е, всичко е готово с документите, Ноа сложи багажа в колата. Може да тръгваме.-татко се появи и аз се зарадвах.

-Да, моля ви! Искам, колкото се може по-скоро да се махна от това място.-казах и двамата се засмяха. Качихме се в колата и Ноа потегли. По пътя не си говорехме много. Бях забила поглед в прозореца и наблюдавах. Наистина изкарах късмет. Много малко хора оцеляват след такъв сблъсък. Даже аз не пострадах толкова, благодарение на въздушните възглавници. Но едно нещо не спира да ме мъчи и това е Гилински. След всичко, което преживяхме да направи такова нещо? Кой беше този човек, по дяволите?

Ноа спря колата пред голямата къща, а аз не усетих кога мина времето. Слязохме от джипа и татко помогна на Ноа с багажа, а с Теса влязохме в къщата. Всички бяха тук. Елизабет се изправи от дивана и дойде да ме прегърне. Тейлър и Джонсън направиха същото. Тони просто ме дари с усмивката си, а Ливай и Бруклин спореха, както винаги.

-Хубаво е да се прибереш.-въздъхнах и седнах на дивана.

-А, Ванила се върна. Не сме приключили с теб, pendejo! Все още ми дължиш бонбони.-обади се Бруклин и посочи към Ливай.

-Още ли се карате за тези тъпи бонбони?-попита Тони и двамата го изгледаха лошо.

-Ти си тъп, хеликоптер!-изсъска му Бруклин.

-Не се обаждай, защото направи достатъчно.-намекна му Ливай. Само не и скандал. Най-малко това искам сега.

-Таа...как сте?-реших да сменя темата. На вратата се позвъня и Теса отиде да отвори. След малко се чуха викове и Гилински се появи. Мамка му, няма да се размине без скандал.

-Ванеса, добре ли си?-попита притеснено. Ама че добър актьор.

-Джак, напусни!-изправих се от мястото си.

-Моля те, изслушай ме! Аз...не исках да го направя, бях принуден. Моля те, повярвай ми!-гледаше ме толкова отчаяно, че ако бях тъпа щях да му повярвам.