-Елена! - Тайничко се надявах, че Хари ще се върне, но надеждата ми умря, когато пред мен застана Зейн. -Какво става, защо си насред улицата и си плакала.
-Всичко свърши Зейн, всичко свърши... - нямах сили за нищо, нямах сили да давам обяснения на когото и да било, нямах сили, за да продължа напред... Стоях само на едно място, не се движех нито напред, нито назад. Краката ми баха зазидани за земята и не можех да се измъкна. Каквото и да правя, както и да го правя пак оставах в същото положение, пак не успявах да помръдна.
-Как свърши, какво свърши? - неразбиращото и уплашеното му лице гореше. Устните му бяха сухи, зениците разширени, дишането му беше неравномерно...
-Аз съм виновна за всичко, аз причиних това на семейството си, аз бях причината баща ми да умре и майка ми да полудее. Ако го бях послушала, ако само бях слушала Хари, нищо от това нямаше да се случи.
-Баща ти е мъртъв? - изражението му беше още по-шокирано.
-Да, преди броени минути майка ми го застреля. - след като изрекох думите си, се засмях, не беше толква смях, колкото допълнение на цялата иронична ситуация, в която се намирах.
Що за човек съм аз, що за удавник съм? Един човек, молещ се за помощ, молещ се, за ръка, която да го изтегли от буйната вода... Най-отвратително нещо, което може би някога ми се е случвало...да не знам къде съм, да не знам коя съм, да изгубя себе си, до толкова, че светлинни години да не мога да се открия. Тъмнината да ме погълне, толкова дълбоко, че да не може да се провре един лъч светлина. Самотата да ме обгърне, като непущаща ръка. Болката да е толкова силна, че да не можеш да си поемеш въздух. Любовта, да е толкова изгаряща, че да гори до нишка душата ти...
-Ало, да с нея съм.
...
-Добре ще я доведа! -успя да приключи разговора си, а аз още не мога да се оттърва от мислите си...
-Елена, майката на Хари ми поръча да те заведа при нея, качвай се в колата и да тръгваме.
-От днес нататък ще слушам другите, защото ако карам по своему целият свят трябва да умре.
***
-Елена, слизай! - за кой ли път ме подканя. Дори не бях в състояние да накривя ъгълчетата на устните си.
-Да, сър.
Позвъни на вратата, излезе някаква жена на средна възраст. Май беше прислужница.
-Г-жата ви очаква вътре. - направи ни път. Затвори вратата и ни поведе към стаята, в която бяхме очаквани.
-Елена, скъпа! - веднага щом вратата се отвори, тя стана от стола си и дойде до мен, прегърна ме, а аз не се сдържах и заплаках. Може би защото имах нужда от майка, може би, защото моята ме предаде, може би защото днес не успях да я прегърна и да ѝ кажа, колко много я обичам.
-Загубих. Великата Елена загуби всичко. Семейството, любовта си, приятелката си, а най-тъжното е, че загубих себе си... - паднах на колене, не защото исках, а защото тялото ми отказа.
-Зейн благодаря ти, а сега си върви.
-Довиждане. -тръгна си.
-Плачи, Елена плачи.
-За какво по-напред да плача? За какво по-напред да унищожа душата си? Не мога да дишам, камък е заседнал на гърлото ми, дробовете ми не са пълни с въздух, а болка, която прелива с цялата си сила. Нямам контрол над сълзите си, нямам контрол над мислите си. По дяволите изгарям, горя като факла, а огънят не може да бъде угасен или укротен, изгаря всяка частица, всяко красиво чувство. Изпепелява всичко, остава само лошото, това което го подклажда...
-Ще ти бъде много трудно, ще ти бъде много болно, но ти ще се дършиж, ще станеш от земята и ще покажеш на всички, че си по-силна от чувствата си, че животът не може да те сломи. Бори се, Елена, бори се със всички и най-вече със себв си. Открий себе си, Елена. Изгради онова момиче, което искаш да бъдеш.
-Искам го, но точно в този момент не мога да правя нищо, нямам сили, нямам желание... - сълзите ми капеха безбрежно по бузите ми и по пода. Жалкото е, че не ми ставаше по-леко, а напротив беше ми още по-гадно. Главата ми се замая, очите ми се замъглиха. Виждах живота си на лента, събитията от последните дни се движеха пред мен, чувах гласовете на всички, главата ми беше като кошер. Стана ми студено, отнво онзи пронизващ студ, който стига чак до костите ми, отново онзи студ, който намалава ритъма на сърцето ми. Спуснах се на земята, тялото ми беше сковано, не можех да мръдна и да кажа една думичка. Усетих гъделичкане по носа, после и по бузата. Пак кръвта оцветяваше бялото ми лице, пак придаваше цвят на обстановката.
-Беки, бързо ми донеси чантата и кажи на шофьора да дойде. - гопожата се развика.
-Ето госпожо! Боже какво стана с момичето. - сложи ръката си на устните. И хубавото в тази ситуация е, че поне можех да чувам и виждам...
-Тук съм! - някакво момче влезе в стаята.
-Вземи я, качи я в колата и отиваме в болницата.
-Да! - взе ме на ръце и изпълни другата част на заповедите.
Докато госпожата даваше наставления, аз чувствах нещо, нещо различно. Спеше ми се, затворих очите си и видях бяла светлина. Тръгнах към нея, но нечий глас ме спря...
