ГТЕ
-Дори не мога да се зарадвам... Ако това дете се роди винаги ще страда. Не мога да съсипя живота на нещо толкова невинно и чисто. То няма вина за грешките ни, но ако види бял свят именно те ще го унищожат. Не искам това, достачното хора ме напуснаха заради "него".
-Не Ви разбирам. За кого говорите?
-За най-хубавото и унищожително нещо. Съпругът ми ако мога така да го нарека ще има дете от друга жена, как очаквате да позволя на своето да поеме първата си глътка въздух?
-Осъзнавате ли, че ще отнемете живота на своето бебе, за да живее чуждото?
-Извинете, но ще може ли да ме закарате вкъщи? - не господине не осъзнавах, че ще направя поредната грешка. Бебето ми ще се роди!
-Да, но ще Ви помоля да въведете адреса в навигацията.
Полунощ отдавна минаваше, а аз се промъквах като крадец в къщата. Още преди да затворя вратата, Хари бе запалил лампите и изглеждаше изнервен.
-Не спиш ли? - ухилих се като малко дете нарушило поредната забрана.
-Как очакваш да заспя като не си вкъщи? Имаш ли представа какви изроди има? Ами ако ти се беше случило нещо? Къде беше?
-Бях в болницата, но всичко е наред дори повече отколкото можеш да си представиш.
-Ще ми кажеш ли какво точно си търсила там?
-Хари, ще ти кажа.
-Не ме дръж в неведение, хайде!
-Бременна съм.
-Боже мой! Сериозно ли?
-Абслолютно, Хари.
-Скъпа! Това е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи! Толкова се радвам! - прегръдката, с която ме дари започна да ме задушава, но не по начина по който ми се искаше. Гърдите ми не бяха притиснати, много силно към неговите, можех да дишам, физическото ми състояние беше отлично, но душевното бе доста нестабилно. За първи път сърцето ми не трепна от вълнение, не почувствах вълнението ниско в стомаха си. Сякаш всичката тази любов изчезна за секунди.
-Може ли да говорим утре? Малко съм уморена и искам да поспя. - отдръпнах се от топлата прегръдка, не целунах Хари, дори не дочаках одобрението му, а просто си тръгнах. Разбира се не напуснах дома ни, а само отидох в съседна стая, но сърцето ми беше няколко метра по-далеч от неговото.
Беше тежка и дълга нощ. Леглото бе една бездна - дълбока, празна, все по задушлива. Тъмнината бе погълнала тялото ми и ме притискаше. Животът в мен, трябваше да диша, да живее, но аз не исках. Ако можеш щях да изтръгна и сърцето си. Щях да прекърша всички клони, за които можеше да се захване, дори да трябваше да унищожа и собствените си корени.
Кендъл. Хари. Детето им. Нашето дете. Новият живот. Смъртта. Къде съм? Какво е всичко това? Какъв е този хаос? Защо трябва да умре някой, за да оживее друг? Защо трябва да жертвам любовта си, детето си? Защо трябва да изтърпя всичките удари под кръста? Ами ако се откажа, ако сложа край? Ще отида ли в рая?
-Елена, мила събуди се! - усетих топлите устни на Хари върху челото си. Все още имах мрежа на очите и се наложи да премигна неколкократно.
-Харолд спи ми се, ще беседваме по-късно.
-Нося ти закуска, поне хапни малко. Трябва да се грижиш за себе си и детето ни.
-Занеси закуската на Кендъл, тя има по-голяма нужда от грижи.
-Какво ти става? От както се прибра държанието ти е странно.
-Напротив, промяната е в теб!
-Какво искаш да кажеш?
-Оо хайде остави ме да се доспя.
-Това, че носиш детето ми не те застрахова, нали знаеш?
-Защо? Ще ме набиеш ли? - надигнах се на лакти и определено знаех, че танцувам по нервите на Хари. -Хайде давай, докажи мъжеството си за пореден път!
-По дяволите, млъквай! - удари ме. Не ме заболя, дори го провокирах да направи това.
-Животно! - измъкнах се от леглото и опитах да се заключа в банята, но той ме притисна във вратата.
-Защо ме караш да бъда лош, любов? - вдигна ръцете ми над главата и ги държеше със своите. Целуна ме, завъртях главата си.
-Пусни ме!
-Искам да те чукам, а знаеш че желанията ми винаги се сбъдват.
-Мразя те!
-Аз ще правя любов с теб, пък ти продължавай да ме мразиш.
-Остави ме, не можеш да ме накараш насила! - целуваше ме по врата, опитваше се съблича дрехите ми.
-Толкова ми липсваш! Тялото ти, ароматът ти, топлината ти.
-Не говори глупости. Първо ме удряш, след това искаш да правиш секс с мен. Не става!
-Хайде скъпа, знам че умираш за пръстите между краката ти.
