ГТЕ
-Елена? - ехото от гласът на Кендъл се разнесе. Отворих бавно очите си и завъртях главата си към нея. Облизах сухите си устни и казах едно сухо „Кажи".
-Виж... - спря за момент и се почеса по носа. -Аз наистина съжалявам! За онази вечер и най-вече за това, което се случи преди малко. Знам, не е лесно да ми повярваш, но поне опитай.
-Вярвам ти, Кендъл! Ти нямаш вина за нищо. Аз сама съм си виновна. Вярвах на грешният човек. Доверявах му се хиляди пъти, въпреки че знаех какво ще последва. Давах му всичко от себе си, но той не го оцени... - сълзите отново се събираха в очите ми. Болката в тялоти ми се увеличаваше. Не можех да контролирам нищо. Себе си, чувствата си, всичко...
-Ти си много добър човек! Жалкото е, че не го забелязах по-рано... - тежината в дишането ѝ се усещаше. Емоцията с която говореше. Изглеждаше толкова истинска, че чак ми мязаше на фалшива.
-Не те съветвам да го пробваш! Много боли. - накривих устните си в лека усмивка. Надигнах тялото си и се преместих на дивана. Въпреки адската болка, волята ми надделя. Чак да не повярва човек. :D
Кендъл също дойде. Седяхме една до друга. Оглеждахме посинените си тела. Сякаш имахме друг избор...
Отваряне на вратата ни накара да се спогледаме и да се хванем за ръце. Чухме скимтене и стъпки. Когато наближиха се уверихме, че е Харолд, но не беше сам. Беше завързал някакво момиче. Беше ми толкова познато, но откъде ли? Смръщих вежди в опит да си спомня.
-Аш... Аш, Ашли? - накрая извиках, а Харолд се засмя.
-Ще ви е нужна. Все пак ви искам живи. Грижите са вашето здрве, падат главно на нейните плещи. - развърза я и я бутна към нас. Изглеждаше зле. Косата ѝ беше разрошена, по китките ѝ имаше червени петна. Части от лицето ѝ бяха посинени.
-Спокойно! Всичко ще бъде наред!- стиснах ръката ѝ, а увереността в гласът и изражението ми беше ясна.
-Да ще бъде, но не за вас! - Харолд изръмжа и седна до мен. Съзнанието ми го мразеше повече от всичко, а тялото ми се поддаваше на изкушението.
-Ааа ти нали знаеш, че ако направиш нещо на една от нас, отиваш на топло? - просто, отвътре ме караше да го предизвиквам.
-Ти не се безпокой за мен, сърничке! Аз имам хора дори и на небето. - засмя се като показа тръпчинките си. Онези тръпчкинки, за които бих умряла.
