ГТХ
Мислиш ли, че ще я забравиш? Мислиш ли, че тя ще напусне сърцето ти? Що за глупак си Стайлс? Кога стана такъв? Кога започна да ти пука? Кога успя да се заблудиш и да се влюбиш, до лудост? Това не си ти, не си ти! Повтарях думите си и гледах в една точка, сякаш бях попаднал в транс.
-Не съм аз, не съм аз... - колкото и да го изричам не се променям, не ставам същият, който бях преди.
-Хари? Добре ли си? - Кендъл успя да ме изкара от състоянието ми.
-Да, да, предполагам! - станах от леглото и започнах да изваждам дрехи от гардероба.
-Кажи ми, ако има нещо! Знаеш, че искам да ти помогна, и най-вече да бъда до теб!
-Знам, но в този случай дори аз не мога да си помогна. - прокарах пръсти през косата си и въздъхнах.
-Ще се справиш! Все пак ти си Харолд Стайлс! - плъзна ръка по моята и излезе от стаята ми.
Взех куфара и нередих всички дрехи. Всички, които бях избрал.
След като беше готов го свалих долу. Кендъл седеше на дивана и говореше по телефона. Седнах до нея, а тя сложи ръка върху телефона и ми нашепна „Кайли”. След като приключи разговора дойде до мен и ме прегърна. Главата й беше върху гърдите ми, върху сърцето, което не бие за нея.
-Казах на Кай, че ще ги посетим! Ще отидем, нали?
-Ти каза, че искаш да се отдалечим от всички, а какво се оказва, че ще посетим вашите... - да изнерви ме. От мен изисква да зарежа всички, а тя ще ме влачи при семейството й. Мислех, че това, което казва е взаимно, но уви. Ама аз съм си виновен. Не трябваше да й угаждам. Но няма връщане. Казана дума, хвърлен камък.
-Те искат да ни поздравят, Хари! Пък и не съм казала, че ще останем при тях за месец. А в рамките на няколко дни, най-много седмица.
-Офф, добре, но това, че се съгласих, не значи, че ще ми бъде приятно! - на прага на нервите ми съм. Отново се съобразявам с нея. И отново изпълнявам капризните ѝ искания. Плаша се от себе си. Така де, от нещото, което не съм аз. Никога преди нямаше да й позволя да ме разиграва така, а сега, сега дори се съгласявам без капка колебание... Искам си старото аз и много скоро ще го върна. Започнах да се усмихвам.
-Хари?
-Кажи?
-Искаш ли да отидем на обяд? Въпреки че минава 14:15.
-Добра идея! - излязохме от къщата, а когато щях да се кача в колата, тя хвана ръката ми.
-Нека да повървим! - кимнах и се хванахме за ръце.
Времето не беше много хубаво. Дребни капки дъжд падаха върху лицата ни. Караха очите ни да се затварят. Миглите ѝ пърхаха като крилете на пеперуда. Беше щастлива. Но, не и аз...
ГТЕ
Баба беше отишла да вземе малко дрехи и списания за мен. Защото щях да остана в болницата още пет дни. Пет дни в пълна скука, пет дни в пълно неведение. Искам да спра, Хари. Искам да му кажа, да не заминава, защото не мога без него, но искам и да му отмъстя. Разкъсвам се на две. Не знам кое чувство е по-силно. Любовта или омразата? Не знам кое ще изгори мен и кое Хари? Само да имаше трети вариант, без да мисля щях да се възползвам от него. Но няма... Или аз, или той. Великият въпрос е кой, кого ще изгори?
Отново почукване по вратата ме изкара от мислите ми.
-Влез! - заповадах на поредният си гост.
-Как си, сърничкее? - Зейн се появи с огромен мечок и кутия с бонбони.
-Зейнн, радвам се да те видя. - подаде ми подаръците и се надвеси над леглото ми, за да го даря с една огромна и топла прегръдка.
-Аз още повече! - усмивката не слизаше от лицето му. Както и моята. Неветоятно е, че успях да се зарадвам толкова истински на Зейн. -Е как си? Почина ли си достатъчно?
-Да кажем, че съм била и по-добре! И да, починах си доста и мисля, че напълно достатъчно. - засмяхме се докато той стискаше силно ръката ми.
-Ще прекъсна щастието ти за момент, но няма начин. - веднага започнах да го гледам въпросително, дори вълна на уплаха заля и бездруго напрегнатото ми тяло.
-Да, слушам те! - подканих го.
-Виж, знам някои неща, свързани с приемането ти в болница. Знам, че Кендъл те е отровила.
-Но откъде? - повдигнах въпростелно ръце.
-От бележката, която беше написала на Хари.
-А той знае ли?
-Не, не му казах. А почакай! - спря с разговора си и извади от джоба си лист. Подаде ми го.
-Това е бележката ти, или прощалното писмо от което нямаше нужда.
-Ти ли го взе?
-Да. Хари въобще не знае за това писмо. Дори аз те намерих в стаята.
-Благодаря ти, Зейн! - дръпнах го към себе си и го прегърнах. Може би той беше онзи, който ме утешава и разбира най-добре. Но нали, само може би...
----------------------------------------------------------------------------------------------
Постарах се, но със сигурност имаше още какво да се покаже. Иии все пак ако ви хареса дайте звезда и споделете мнението си в коментарите! Приятна вечер!
Въпрос: Има ли искрица любов в отношенията на Зейн и Елена?
