ГТЕ
И сякаш от страх, че най-после ще го оставя, отворих бързо очите си. Взирах се в прекрасното му лице. Лека, детска и невинна до болка усмивчица кривеше ъгълчетата на устата ми. Но и бързо се прибираше, защото знаеше какво следва. Знаеше, че тази раздяла е задължителна. Знаеше и това, че може би това е последната ни среща.
Беше време да си ида. Отскубнах се от здравите му ръце и сранах безшумно. Събрах разпиляните си дрехи и ги облякох. Единственото липсващо нещо, бяха обувките ми. Когато влязох до банята видях дамски обувки. Не ми пукаше на коя бяха, просто ги обух.
Целунах го по челото, а няколко сълзи паднаха върху лицето му. Размърда се, но не се събуди. Беше спокоен. Привидно.
Протегнах треперещата си ръка към дръжката на вратата, дръпнах я и излязох. Преди да я затворя го погледнах за последен път.
-Където и да бъда, винаги ще съм с теб. Обичам те! - прошепнах думите си, като накрая гласът ми се пречупи. С едната си ръка зактих устните си, а с другата затворих вратата. Едва слизах по стълбите. Въздухът се изпаряваше от дробовете ми. Имах нужда да изля, да дишам, да крещя, да излея всичко, което в момента ме души. И зная, че няма да се излекувам, и зная, че всичко ще бъде пълна лъжа, но щом иска раздяла, ще му я осъществя. Когато напуснах къщата се отдадох на емоциите си. Погледнах към прозореца му. Сякаш очаквах нещо... Сякаш вярвах, че ще ме спре. Сякаш вярвах в него, в чувствата му, сякаш вярвах...
-Госпожице, добре ли сте? - един от бодигардите му, ме спря. Направих му знак с ръка и продължих надолу по улицата. Както обикновенно, времето беше мрачно. Капки дъжд мокреха тялото ми. Онова тяло, което преди минути беше на топло, в прегръдките на любимия, в ръцето му, които те докарваха до пълна лудост. Толкова сладки и в същото време толкова горчиви бяха чувствата ми.
Почуках по входната врата. Отвори се почти веднага. Една не паднах, когато влязох вътре.
-Елена? Какво е станало?
-Каквото трябваше... - седнах в началото на стълбите и зарових лицето в ръцете си. -Каза ми да си заминавам, да го забравя. Да го забравя, представяш ли си? - започнах да се смея. И след това се разплаках.
-Недей така! - седна до мен и ме прегърна. - Знам, че ще се справиш и с това. Най-добре ще го преодолееш като заангажиранш ума си с друго. Например с учение.
-Аз се разкъсвам, чувствата в мен са разбити. Умът ми е замъглен. Мъгла е обгърнала цялото ми същество. Мъгла, която никога не се вдига. - след трогателната си реч, кихнах няколко пъти, а вода се стече от носа ми.
-Върви да се изкъпеш, защото ако продължаваш да стоиш мокра ще се разболееш. Що за човек си ти? На най-големия дъжд ще се прибираш пеш... Ти си ум, който дори учените не биха разгадали...
-Сякаш на някой ще му пука, ако се разболея... - въздъхнах и се качих в стаята си. Изхлузих дрехите от себе си и влязох в банята. Имах нужда от топлината, която загубих преди съвсем кратко време... имах нужда от нея. Имах нужда от много неща, но желанията ми бяха прекалено невъзможни, прекалено неосъществими.
ГТХ
Преди да отворя очите си. Опипах с ръка, страната на която трябваше да лежи Елена. Когато усетих празнината отворих очите си и се изправих рязко. Заоглеждах се из стаята, станах и отидох до банята. Завиках я по име. Но не отговаряше. Заслизах по стълбите изхвърчах навън и се спрях пред Майк (охранителя).
-В-ви-дя ли Елена? - гласът ми беше слаб. Бях няпълно разрушен, напълно рухнал, съборен до основи.
-Да, беше много разстроена и напусн къщата. Има ли някакъв проблем, господине?
-Не те засяга! - изръмжах му. В момента дори исках да го пребия, но шибаните ми нерви издържаха, бяха овладяни. Поне за този момент. Върнах се обратно вкъщи. Започнах да троша и блъскам всичко, което погледът ми зърне. Чаши, вази, предмети, бутилки от уиски, ром, вино и всякакви видове алкохол бяха пръснати по пода. Ето парите ми, троша ги. Разорявам се.
Взех бутилка от най-скъпото си уиски. Наливах се с нея. Седях върху счупените стъкла. Нарочно притисках ръката си към стъклото. Не след дълго, от нея започна да се стича кръв. Както си държах бутилката, просто я счупих от земята. Порязах и другата си ръка. И в двете си ръце, стисках парчета от стъкло. Сълзи замъгляваха зрението ми. Времето за мен бе спряло...
НГТ
По-добре ли се почувства, когато я изгони? По-леко ли му стана? Усмихва ли се по-често, отколкото преди? Виждаш ли го в такава светлина в която и аз: разбит, победен, разгромен до основи. Виждаш ли, какво си причини, и то сам? Вярно е, че каквото сам си направиш, друг не може да го направи. Вярно е, но го разбираш, едва когато се случи на теб... Докато се случва на другите, ти е безразлично, мислиш, че никога няма да се случи и на теб, но грешиш. Грешиш, както всеки един път, както при всяка дума и всяко едно действие...
Той сгреши още в самото начало и сега ще носи последствията. И може би щеше да е различно, ако един от тях беше загърбил ината си. Щеше да се противопостави и да каже: Няма да си тръгна, защото знам, че на нито един от двама ни ще бъде по-добре. Или: Не тръгвай, защото си ми нужна, нужна ми е любовта ти... Но, не важно е да се правим на силни и велики, каквито всъщност не сме...
----------------------------------------------------------------------------------------------
Оставям я изцяло на вашето мнение! Ако ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите! Обичам ви! Лека нощ!
