ГТХ
-Елена, може да слизаш!
-Защоо? Още не сме пред вас.
-Да, тук сме! - слязох и ѝ помогнах.
-Хати, върти ми се! Май ще припадна!
-Сега ли? - тялото ѝ полетя към мен. Взех я на ръце и влязох вкъщи. Качих я в стаята си и я сложих да легне. Завих я и седнах на края на леглото. Обхванах лицето си с ръце. Нещо в мен ме задушаваше. Усещането, че въздухът ми намаляваше беше плашещо. Чувството, че тя беше до мен, а не можех да я докосна, беше най-голямото наказание.
Легнах до нея и се взирах в тъмнината. Виждах зловещи създания, смееха ми се. Сочеха ме с пръст. Подлудяваха ме. Застанах в седнало положение и запуших ушите си, с надеждата, че бурята, която се вихреше, ще утихне. Но уви, бяха по-силни от преди. Бяха способни да ме убият, да пръснат сърцето ми..
-Хари, тук съм, спокойно! - усетих ръцете ѝ около себе си. Главата ѝ се опираше на рамото ми.
-Аз, аз съжалявам!
-Не е нужно, защото аз не се сърдя. Телесната болка е много по търпима, отколкото душевната...
-Елена, когато се съмне, си върви. Замини от тук. Остави ме, защото единственото нещо, което мога да ти дам е разочарованието. Ще унищожа себе си и след това теб. Затова просто, да приключим отношенията си. Забрави ме.
-Толкова лесно ли те се струва? Щтракаш с пръст и вече не помниш. - стана от леглото и излезе.
-Елена, почакай! - тръгнах след нея.
-Правя това което искаш! - слизаше по стълбите с бясна скорост.
-Остани до сутринта!
-Не можеш да ме разиграваш Хари. Не можеш! - спря се в края на стълбите и се обърна към мен. -По дяволите... - не очаквах това. Нахвърли ми се. Бяхме с обърнати роли.
-Ако това е най-хубавият грях, нека да изгоря от него. - когато думите излизат, преди умът ти да е обмислил какво точно трябва да се спомене...
-Гори, Харолд, изгори... - засмука кожата на врата ми. След това се отдели от мен. -И нека това бъде последният ти спомен от мен! - напусна къщата, а аз се свлякох на пода и бях готов да се разплача...
ГТЕ
Когато напуснах къщата имах чувството, че се задушавам. Имах чувството, че устните му все още са върху моите. Че всичко, всичко е просто една лъжа... Сълзите ми падаха свободно. И това, което ще направя сега е лудост, но огънят се гаси с огън.
Върнах се в къщата му. Още преди да се е осъзнал го хванах за ръката и го задърпах към стаята му. Когато влязохме го избутах на леглото. Разкопчах ризата му. Целувах всяка част от него. Откопчах копчето на панталоните му. А секунди по-късно се озовах под него. Разкопча роклята ми я захвърли някъде. Черното ми бельо беше единственото нещо, което все още пречеше на действията ни.
Когато се отървахме и от останалите дрехи, преминахме към същинската част. В началото болката се усещаше, но постепенно беше заменена от удоволствието.
-Мамка му, Харолд! - крещях доста силно, а стоновете коите излизаха от устните ми, потъваха дълбоко в стените. Прехапвах устните си, ръцете ми дърпаха къртиците му. Той се опитваше да ги държи над главата ми, но просто беше невъзможно. Тялото ми се гърчеше под неговото. Умът ми беше прекалено превъзбуден, за да мисли за странични неща.
Чувството, че ще свършим беше близо. Краят се виждаше. Виждаше се и раздялата ни. Онази раздяла, която те депресира, до краен предел. До онзи момент, в който сам ще сложиш край на живота си. До онзи момент, в който някой не е способен да ти помогне, дори ти самият...
Задъхани, задоволени, уморени, нещастни легнахме на леглото. Дявол го взел, прегърнах Хари и заспах в ръцете му.
НГТ
Това им трябваше на тия двамата. Да бъдат заедно, подкепящи се. Да заспиват заедно и да се будят заедно. Да търсят, не телата, а душите си. Да скъсат сърцата си на две, и всеки да даде половината на другия. И единият липсва ли, другият въздух да не може да си поеме. Да оправдаят любовта. Да вдъхнат вяра на другите и най-вече на себе си. От любовта им да се разцъфне плод, който ще продължи животът им. Ехх това им трябва на тия двамата. Да бъдат заедно...
И сякаш тези инати щяха да се пречупят. Сякаш единият щеше да каже „Не тръгвай, върни се” . Сякаш щеше да каже „Обичам те” на висок глас. Да застане под прожекторите, които излъчват светлина и да изкрещи на света „Няма сила, която да ни раздели”... И сякаш щяха да го направят...
Нали надеждата умира последна. Е тя умря, преди всичко. Онази залъгваща надежда, която не ни помага, а напротив, унищожава ни. От върха ни праща под дъното... А нали надеждата умираше последна...
---------------------------------------------------------------------------------------------
Хорааа, получи се супер тъпо, но ако все пак ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите! ИСТИНСКО МНЕНИЕ! Обичам ви! Лека вечер!
