-Толкова ли е лесно, толкова лесно ли ще се откажеш от мен... от любовта ти, от моята моята любов? Ще преминеш тунела и ще умреш? Ще ме оставиш разбит на стотици парчета, ще вземеш сърцето ми със себе си, ще се откажеш от мен, от нас... - гледах него, но гледах и тунела. Ако остана ще бъда наранявана многократно, но ако си отида... Ако си отида няма да изживея любовта си, няма да крещя от болка, няма сърцето ми да бие бързо, когато той е около мен...
-Уморих се, Хари. От всичко и най вече от това да бъда наранявана. Затова по-добре ще бъде да си отида. Знаеш какво ми каза преди, че някой ден ще се срещнем там където най-малко очаквам. Е този ден е днес. Появи се тук, на това място, на границата между живота и смъртта, появи се в момента, в който аз ще умра, в момента в който ще сложа край на всичко. - обърнах се към тунела и идващата от него светлина. С бавни и неуверени стъпки вървях към него. Но очите ми все искаха да гледат Хари, тялото ми се съпротивляваше с ума. Давах крачка напред и в същото време се връщах с две назад. Може би желаех Хари повече отколкото мислех. Може би го обичах повече отколкото предполагах...
-И знаеш, че ако сега си тръгнеш, повече няма да се върнеш, никога.
-Ще си тръгна, Хари, но не сега, а когато стана толкова стара, че да не помня дори името си. - обърнах и се затичах към него. Прегърнах го, така че никога повече няма да го пусна. Косата му гъделичкаше лицето ми, червените му устни докосваха моите, зелените му очи гледаха право в моите. Това е всичко което искам, той е всичко от което имам нужда!
***
-Елена, скъпа събуди се, моля те! - госпожата пръскаше лицето ми с вода и в същото време падаха сълзи от нейните очи.
-Х-хари! - отворих леко пресъхналите си устни. Беше ми много студено, но само мисълта за Хари ми даваше огън, огън с който да грея не само себе си, но и другите.
-Сега ще му звънна. - с треперещи ръце отвори чантата си. Извади телефона и набра Хари.
-Ало, Хари ела в нашата болница.
...
-Елена е много зле.
...
-Как така заминаваш? Къде отиваш, без дори да се сбогуваш?
...
-Това няма да ти го простя. Повече не ме търси, не питай за мен, както и за Елена. Ти направи своя избор. - затвори телефона и го прибра обратно в чантата.
Заминава си, оставя ме... Ако му е толкова лесно, защото не ме остсви да умра? Защо се появи там? Защо не ми позволи да престъпя границата? Повярва в думите ми, послуша ме и сега си тръгва...
-Той ме оставя? - едва, едва изрекох думите си. Очите ми се напълниха със сълзи. Сърцето ми заби още по-лудо. Стана ми още по-студено. Започнах да треперя.
-Скъпа, дръж се почти стигнахме! - влоших се, не можех да си поема въздух, отново кръв се заспуска по бузите ми.
-О-оп-пит-в-вам. - закашлях се.
-Бързо, бързо! - госпожата слезе, след нея и шофьора. Лекарите ни чакаха. Поставиха ме в носилката и ме отведоха в някаква стая. Сложиха ме в нещо като вана и отгоре ми изсипсха ледени кубчета. Стоях така около десет минути. След това ме отведоха в нормална стая.
-Трябва да облечете зелената нощница, ще извикам майка ви, за да ви помогне.
-Т-тя н-не м-ми е ма-й-йка...
-Извинявам се, а сега ще я извикам. - излезе и има няма минута влезе заедно с госпожата.
-Ние ще ви оставим, като е готова ни извикайте. - тя кимна в съгласие и доктора и сестрата излязоха.
-Хайде ще ти помогна. - с мъки и неволи се изправих, облякох „чувала” и легнах.
-Благодаря за всичко, но не сте длъжна да го правите!
-Стига глупости. А и още днес ще си тръгнеш от това място, ще дойдеш вкъщи, ще наема сестра, да се грижи за теб, а когато оздравееш ще я отпратя. Аз отивам да повикам доктора.
-Ще почистим лицето, след това ще си отидете, но сестрата която ще дойде ще ви слага системи и ще ви подложи на лечение. След седмица ще ви очаквам, има някои изследвания, които искам да направя. И вземете по-насериозно състоянието си, може да бъде много по-сериозно отколкото си мислите.
-Добре! - почистването приключи, дадоха ми някакви лекарства. Знам, че едно от тях беше за сърце. Само лекарство за любов и мъка не видях...
***
-Легни си! - бяхме се прибрали, госпожата ме заведе в някаква стая и си легнах. Очите ми бяха пълни със сълзи. Все още ми беше тежко и гадно на душата. Не знам какво става с мама, с Хари...
-Ще можете ли тази вечер да спите при мен?
-Да! - усмихна се и излезе от стаята. След пет минути се върна, беше с пижама. Легна до мен като сложи лаптопа на коленете си. -Искаш ли да гледаме филм?
-Добре, но вие изберете!
-Искаш ли „Тайният живот на Мерилин Монро”.
-Става!
-Само ще отида да донеса нещо за ядене и ще гледаме. - тя беше като истинска майка, никога майка ми не се е държала така с мен, но сега се чувствам много добре, може би тя е единствения човек който ме разбира...
