ГТЕ
*След една седмица*
Една седмица без жената която ме е родила, една седмица, в която осъзнах всъщност колко много обичам, а поправка обичах майка си. Зарових родителите си в студената земя. Оставих всички спомени при тях, оставих детството си, оставих снимките си, всичко е там, в судената земя, в онази земя от която няма връщане. Останах самичка, останах по-разбита отвсякога, но поне аз останах, а те си тръгнаха. Колко било лесно да сложиш край на всичко, без да помислиш да отнемеш живота си, без да помислиш колко хора ще умират от мъка по теб...
Бях като призрак, не излизах от стаята, не поглеждах през прозореца, не гледах телевизия, не говорех с никого, не се хранех. Стаята беше пълна с бутилки и фасове. Дрехите разхвърляни по пода. Някои от предметите бяха изпотрошени, стъклените шишенца на парфюмите бяха счупени на стотици парчета, точно като мен. Може би се чувствах по-добре, когато чупя нещата, когато наблюдавам как хвърлените от мен шишенца се пръскат на малки частици. Чувствах се добре около мен да е кочина, да бъда в пълно отдалечение от външния свят, да се напивам, за да забравя...
И днес не беше по-различен ден. Лежах да леглото с бутилка и цигара. Сълзи се спускаха от лицето ми. Чувствах се гадно, и това не е нещо ново, но сега наистина е гадно. В главата ми е пълна лудница, картини, случки, образи, спомени всичко е в нея. Един човек не липсва, но и един човек почти през цялото време не я напуска. И той ме остави, и той сложи край. Аз не знам дали е имало и начало. Всичко е една голяма лъжа, включително и животът. Разтърках очите и разклатих главата си, просто мислите ме убиваха още повече. Дръпнах няколко пъти от цигарата, пийнах няколко глътки от уискито и затворих очите си, задържах ги така за секунди, но вратата се отвори с гръм и трясък и ги отворих.
-Хайде ставай, излизаме! - Госпожата ме дръпна. Взе бутилката и я остави на нощното шкафче. Цигарата я хвърли на пода и я стъпка с токчето си. Аз я гледах на кръв.
-Няма да излизам! - извиках насреща й и отново легнах на леглото.
-Като стоиш тук променяш ли нещо? Връщаш ли родителите си?
-А когато изляза ще ги върна ли?- засмях се, не че беше смешно, а просто не исках да се разплача.
-Поне влез в банята да се изкъпеш.
-Ти не разбираш ли, остави ме намира. Ако толкова те е грижа ще ме оставиш. Не искам да говоря с нокого, не искам да виждам никого. Стига ми само да имам алкохол и цигари.
-Осъзнаваш ли в какво се превръщаш? Пиеш, пушиш, трошиш, не се храниш, не се къпеш. Какво? И ти ли искаш да отидеш при тях, при онези които ти вгорчиха живота. Радвай се, че се оттърва. Ако баща ти беше баща, нямаше да се стига до тук, че сега и двамата да са мъртви. А майка ти, тя вместо да застане зад теб, се самоуби. За тези хора ли ще страдаш, за тези които не бива да проливаш и една сълза.
-Страдам, наистина страдам, но не само за тях. Боли ме много и за Хари. Но какво ли разбираш ти... - разплаках се. Тя ме дръпна и ме набута в банята. Насила ме вкара във ваната. Пусна вода, аз почувствах облекчение, облекчение което не чувствах в близката седмицата.
-Така е по-добре! - ъгълчетата на устата и се заформиха в усмивка.
-Не, не искам да се къпя. Започнах да пръскам вода, да крещя и плача. Бях като луда. Тя ме натискаше по рамената, за да не стана. -НЕЕ!
-Майко! - Хари влезе в банята и беше доста уплашен.
-Не мога да я усмиря. - говори така сякаш съм някоя луда. Има нещо, ама не чак толкова сериозно. Време беше за малко хумор. Дори и в мислите ми.
-Спокойно сърничке! - хвана ръката ми, а тялото ми изтръпна. Трепнах, а очите ми се насълзиха. Изведнъж успокоение премина през изтръпналото ми тяло. Сълзите изсъхнаха и не паднаха нови, гласът ми придоби нормален тон.
-Хари излез, ще ѝ помогна и излизаме.
-Добре. - без да възразява излезе.
