-Нито Ан, нито Хари са споменавали за вас, затова се учудих.
-Не е ставало дума... А сега баба е тук, за да те събере с Хари.
-Наистина ли ще ми помогнете? - очите ми светнаха, в тялото ми се прокрадна лека тръпка.
-Да! И понеже не успя да си хапнеш ябълката, ще ти направя нещо за ядене.
-И аз ще ви помогна! - отидохме в кухнята и започнахме да се чудим какво да приготвим.
-Искаш ли да направим курабийки?
-Супер и без друго отдавна не съм яла. - познавам я от толкова малко време, а вече я чувствам като своя баба. Невероятна жена! Винаги съм се възхищавала на такива като нея.
Направихме курабийките и ги сложихме да се пекат.
-Аз съм Елена! Извинявам се, че не се представих по-рано.
-Елизабет!
-Приятно ми е!
-И на мен, скъпа! - прегърнахме се.
-Хари ще дойде да ме вземе довечера!
-Не мога да го разбера, този мой внук... След седмица ще се жени, а тази вечер ще е с теб. Но знаеш ли, момиче, това е любовта. От мен да знаеш, той те обича и дори когато се ожени, ще мисли за теб. Ще ляга до нея, но мислите му ще бъдат заети от теб. Ще прегръща нея, но ще си представя теб. - звучеше ми като някоя магьосничка. Все едно знае какво ще стане...
-А защо тогава ще се жени? - въпросът който ме изяждаше.
-Това може да ти каже само той. Но има нещо и съвсем скоро ще разберем какво!
-Защо въобще ми помагате?
-А ти не искаш ли?
-Не, не ме разбрехте. Каква е причината?
-Ще се върна назад във времето. Дядото на Хари беше същият като него. Или по точно Хари е като него. Винаги той имаше думата, винаги той раздаваше заповедите, не можеше дума да му се продума. Караше се с хора, а дори ги избиваше. Беше буен характер, да му кажеш нещо и започва врявата. Обичах го, той също, но никога не го призна. И знаеш ли защо? - от очите й закапаха сълзи. -Защото го беше страх, че ако си признае, ще ме наранява. Ще ходи при други жени, а аз ще бъда разрушена. Никога не каза, че ме обича, никога не изрече наглас, това което крещеше вътре в него. Такъв е и Хари. Ще умре, но няма да признае чувствата си...
-Помагате ми, защото и вие сте била в подобна ситуация, таки ли?
-Точно така, Елена! Знам че вие ще бъдете много щастливи, но нали знаеш, че преди щастието има доста тръни и камъни, които няма да те оставят просто ей така да си с него.
-Знам, но ме в страх че ще се откажа, страх ме е, че един ден ще ми омръзне да тичам след него и, че всичко ще приключи за секунда... - гласът ми започна да утихва и трепери.
-Дъще ако можеш да си помислиш за нещо, значи то може да стане. Имаш ли силата да си представиш нещо, имаш силата и да го направиш. А ти не искаш да се отказваш от него, нали?
-Не, ноо...
-Шшш! - сложи пръсти върху устните ми. - „Но” е на мястото на опраданието, Елена! - беше права...
-Курабийките! - извиках и веднага се затичах към кухнята. Добре, че отидох навреме, иначе щяхме да ги ядем изгорели.
-Получили са се много добре, дано и на вкус да са такива. - говорех ѝ, докато ги слагах в чиния. Или ѝ крещях, защото бяхме в различни стаи. -Ето ги и нашите произведения на изкуствата! - поставих чинията на масата, а госпожата си взе една.
-Много са вкуснии! - още не беше преглътнала първата си хапка и вече имаше оценка.
Тъкмо тръгнах да си взема и аз, но спрях ръката си, защото вратата се отвори с гръм и трясък.
-Къде е най-добрата майка на света? - Хари?
-Хари? - извиках името му, а той дойде при нас.
-Бабоо! - тя веднага се изправи, а той я прегърна.
-Синко! Станал си още по-голям! - отдели се от него и го огледа. Беше много щастлива, както и той. За първи път го виждам такъв. С блясък в погледа, с усмивка по-блестяща от Слънцето. Едно такова невинно и детско щастие се четеше по лицето му, та чак мен накара да грейна.
-Има курабийки! - взе няколко и ги изяде.
-Харесват ли ти? - беше време и аз да се включа в разговора.
-Стават...
-Ами аз ще ви оставя да си поговорите, а през това време ще отида до мола.
-И да си купиш нещо по-късо! - Хари извика докато се качвах нагоре. Можех да разбера, че се хили като тиква, е все пак това е Хари Стайлс...
Не мислех да се старая чак толкова в избора си на облекло. Блузата ми беше в син цвят и с дълъг ръкав. Дънките ми бели и на места скъсани. Обух сини кубинки, а чантата или раничката ми, беше черна с капси. Нареших косата си и излязох.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Здравейте, хора! Ето я и новата глава. Не се получи много интересна, но за следващата ще се постарая повече. И все пак ако решите, може да изразите мнението си. Обичам ви! :* <3
