-Избърши си очите и се стегни, защото почти стигнахме! - подадох и кърпичка. Попи падналите си сълзи и се заигра с кърпичката.
-Ще му кажеш ли? - подсмърчането ѝ продължи.
-Разбира се, че не! - наистина не знаех как да постъпя. Исках да му кажа, защото ми е приятел, но исках и Елена. Сърцето ми се разкъсваше на две. Но нито една половина не надделяваше другата.
-Благодаря ти, Зейн! Признавам, че не помислих за последствията, но съм много влюбена в него. И ако ме изостави заради това момиче, ще умра.
-Само ако знаеш, колко пъти това момиче умираше, само ако знаеше... - въздъхнах доста шумно и спрях колата.
Кендъл не ме изчака и се затича към Хари, който беше пред болницата. Аз слязох и отидох при баба му, която чакаше доктора, пред болничната стаята.
ГТК
-Хари, добре ли си? - за първи път виждам погледът му толкова празен. Всякаква надежда беше изчезнала от него. Тъмнината, която се четеше, потискаше дори този, който стои срещу него.
-Да! - гласът му беше тих, сякаш готов да заплаче. Сякаш всеки един момент, някой ще изтръгне туптящото му сърце, сякаш животът за него вече е свършил.
-Искаш ли да се прибираме?
-Ти се прибирай, аз ще остана.
-Знам че е скъпа за теб, но правилно ли е, заради нея да пренебрегваш мен? - може би не трябваше да се заяждам. Но дори лежаща в безсъзнание, заема цялото му съзнание.
-Правилно ли е, да говориш така, докато тя се бори за живота си, Кендъл?
-Осъзнаваш ли, че това момиче те е обсебило? - нормалният ми тон, премина във викове.
-Върви си, защото ще направя нещо, което не искам. Утре ще се видим, когато и двамата сме спокойни.
-В момента се опитваш да ме изгониш, Хари.
-Не те гоня, а ти казвам да се прибереш и да се успокоиш. Беше доста напрегнат ден. - все още говореше толкова безчувствено.
-Ще си тръгна, защото те обичам и не искам да се караме още от първия ден! - целунах го бузата.
-Вземи колата ми! - подаде ми ключовете, качих се в колата, махнах му и потеглих.
ГТХ
Отидох при баба. И Зейн беше при нея. Седнах на пода и се загледах в една точка. Няколко самотни сълзи се спуснаха по лицето ми.
-Синкоо и това ще мине! - баба дойде до мен и ме прегърна. Започнах да плача с глас, а Зейн гледаше невярващо. Е явно и лошите плачат.
-Нищо не минава бабо, нищо! Затъвам все повече и повече, а измъкване няма. Аз съм глупак, един голям глупак. Ако тя ме напусне, ако си тръгне и аз си отивам. Където е тя, там съм и аз. Казах ѝ го, обещах ѝ го. - зрението ми беше крайно замъглено, сълзитв мокреха бялата ми риза. Папийонката стягаше още повече гърлото ми. Разхлабих я, а сърцето ми щеше да спре, когато докторът излезе от стаята. Веднага станах от пода.
-Докторе, как е тя? - избързах очите си.
-Пациентката изпадна в кома. Или е искала да се самоубие, или умишлено и е дадена отрова. А вие сте я открили прекалено късно. Сега животът ѝ е изцяло я нейните ръце.
-Не е възможно, не е възможно, не е .... - започнах да удрям с юмруци по стената. Оставях кървави отпечатъци, а всичко в мен бушуваше. Кръвта ми кипеше, исках да унищожа света, но дори тогава нямаше да усетя капка спокойствие.
-Хари вземи св в ръце! Важното е, че не е мъртва. Важното е, че не би се предала, не би оставила човекът за когото е готова да живее. - и от нейните очи закапаха сълзи.
Просто бях съкрушен. Великият Харолд Стайлс рухнал до основи. Радвайте се...
----------------------------------------------------------------------------------------------
Юхууу нова главааа! Малко кратка, но обещавам, че следващата ще бъде по-дълга. Ако ви хареса, дайте звезда и изразете мнението си в коментарите.
Днес публикувах нова история, ще се радвам ако отделите време и я погледнете.
"You promised me"
