ГТА
Към 06:30 се събудих. Безпокойството за Елена отново се настани в ума ми. Реших да стана и да проверя. Почуках на вратата на стаята ѝ, но не ми отговори. Реших да вляза, но леглото ѝ беше разхвърлвно, а нея я нямаше. Видях, че вратата на терасата е отворена. Отидох да я затворя и видях Елена на земята.
-Боже, Господи! - клекнах до нея, помръднаха косата, която беше върху лицето ѝ. Цялата ѝ кожа беше посиняла, а устните ѝ имаха лилавосин нюанс. Опитах да я съвзема, но не реагираше. Взех одеалото от стаята ѝ и я завих. С доста неволи я повдигнах. Сложих я да легне в хола - на диванът.
Увеличих парното, с няколко градуса.
-Елена, чуваш ли ме? - стиснах ръката ѝ, а миглите ѝ трепнаха.
-Д-да. - гласът ѝ беше едва доловим.
-В колко часа, излезе на терасата?
-К-ка-кво з-на-чение, и-ма? - опита да накриви устните си в усмивка, но не ѝ се получи.
-Трябва да ми кажеш, защото предполагам, че имаш втора или трета степен измръзване.
-О-став-и м-е, д-аа у-м-ра.
-Ще се обадя на линейка. - информирах я и взех телефона си. Когато тръгнах да въвеждам номера, тя бутна телефонът и той падна на пода.
-Н-яма да се о-б-аж-да-ш.
-Но ако не го направя ще се влошиш.
-Ти ще ме лекуваш, а ако се влоша, ме о-стави да умра. - чуваше се тракането от зъбите ѝ. Цветът на кожат ѝ не се подобряваше, а това което ми каза, въобще не ми служеше за успокоение...
-Знаеш, че няма да те слушам нали?
-Ако ме заведеш в болница, ще направя нещо, с което да те вкарам в психиатрията, Ашли. А сега ми обещай, че дори и в безсъзнание, няма да ме отведеш в болница. - опитваше да задържи твърдостта в гласа си, но се пречупваше.
-Как очакваш, да обещая нещо, което ще застраши живота ти? - очите ми се насълзиха, защото знаех, че вкъщи можеше да завърши с фатален край.
-Ще го обещаеш и още как! - тонът ѝ беше заплашитешен, а моето сърце уплашено до смърт. Как въобще може да очаква моето обещание? Ако дам обещанието си я пращам на сигурна смърт.
-Поискай каквото искаш, но само се съгласи с мен, Елена.
-Ако го поискам ще ми го дадеш ли?
