ГТХ
Прибирах се към вкъщи и някой беше оставил колата си насред пътя. Слязох да проверя какво става и видях двама мъже нахвърлили се върху момичето, което беше на гроба на Елена. Отпратих ги, защото ако бяха постояли още секунда щях да ги размажа.
Когато взех момичето на ръце, то погали бузата ми. Настръхнах, може би защото ръцете ѝ бяха ледени, усетих странно чувство. Тя затвори очи и крехкото ѝ тяло се отпусна така сякаш повече никога няма да се събуди.
Закарах я в болница, за щастие имаше леки наранявания. Нямаше счупени или пукнати ребра, само няколко синини тук-там. Трябваше да остане под наблюдение тази вечер. Не можех да я оставя сама, защото в себе си не носеше лични документи, телефон, пари и тъй като нямаше на кого да съобщят за състоянието ѝ реших да поема тази отговорност.
Бях задрямал на канапето в болничната стая, но чух стенания и се събудих. Момичето повтаряше: "Не съм мъртва, не съм мъртва", "Не ме оставяй".
-Тук съм, не бих си тръгнал... никога. - какво можех да кажа на човек, който бълнува най-големите си кошмари. Хванах ръката ѝ, а тя се усмихна.
-Наистина си тук! - измърмори, а аз останах напълно скован от тембъра ѝ. По дяволите, Елена имаше абсолютно същият тембър. Какво ти става Харолд? Умората си прави шеги с теб.
Толкова ми липсваше моето момиче и до толкова се бях затрупал с работа, че дори гласът ѝ ми се причува. Не повярвах, че е мъртва и продължавам да не вярвам. Някой шибано се опитва да ме надцаква, а аз не мога да разбера кой и защо. Взеха ми я, защото тя беше безценна за мен. Беше най-скъпото ми. Отнеха ми я, защото само единствено тя беше важна за мен.
Любовта ми си отиде. Чувствам празнина ето тук - отляво. Половината от душата ми си отиде. Мрак настана за мен. Няма слънце, топлина, любов... Всичко е пусто, сякаш цунами е опустошило моя свят.
Дишах благодарение на нея, сега кислородът е на привършване. Може би единственото, което ме държи жив е Майки, бебчето, което щеше да има изключително грижовна и незаменима майка...
През тази една година бях на друга планета. Далеч от смъртта на Елена. Бяхме някъде назад във времето. Щастливи, безгрижни, обичани, чисти. Чисти и свободни от грешния и мръсен свят в който живеем.
Забравих аромата ѝ, знаеш ли, дори забравих големите ѝ очи, които непрестанно плъмтяха с неуморима страст. Забравих какво е да чувствам присъствието ѝ. Забравих самата нея. Колкото и да се утешавам, болката не намалява. Колкото и да се залъгвам, че съм добре вътрешно се разпадам. Очи, които не виждаш се забравят. Ами ако забравя и образа ѝ? Тогава как ще живея? Какъв живот по дяволите? Ти и без друго си като мъртвец. Движиш се съвсем машинално. Правиш всичко, само защото знаеш, че трябва да се прави по този начин. Ти си по мъртъв от нея глупако. Тя живее в ума и сърцето ти, а ти - ти в чие сърце живееш?
Нощта беше изключително тежка и неспокойна. Нито аз успях да заспя след като чух гласа на това момиче, нито тя удържа терзанията си.
ГТЕ
Събудих се, усещах болки в коремната област и кръста. Бях леко замаяна и най-важното бях в болница, а дори не помня какво се е случило. Изправих се в седнало положение и разбъркайте слепоочията си с надеждата, че ще си припомня случките от миналия ден, но не. Тъмно петно.
Почука се на вратата.
-Влезте! - насърчих посетителя си. Когато вратата се отвори за момент просто исках земята да се отвори и да ме погълне. Не можех да повярвам на очите си, не можех да асимилирам случващото се. Хари стоеше на вратата с букет цветя и то букет от любимите ми цветя. Очите ми се насълзиха, гърлото ми пресъхна. Езикът ми тотално се завърза. Хари, любовта на живота ми. Любовта, която преди година загубих. Лицето, чийто образ избледняваше.
-Заповядайте, пожелавам Ви бързо оздравяване! - остави букета на шкафа до леглото. А аз не знаех как да реагирам. Да благодаря ли или да го питам какво търси тук. Какво да направя, дявол го взел? Защо пак съм в някаква клопка?
-С-съ-деч-но бла-г-одар-я! - по дяволите не успях да се доизкажа и се задавих. -В-о-дда! - едва промърморих в опита си да си поема въздух.
-Ето, вземете! - подаде ми бутилка с минерална вода, предварително отворена. Изпих почти цялата вода, но не знаех какво правя в действителност.
-Какво се е случило с мен? - още преди да преглътна изстрелях думите си, но час по скоро исках да разбера какви са тези шеги на съдбата.
-Просто малък инцидент. Нищо сериозно. - опитваше се да скалъпи някаква малка лъжа, но не му се получаваше. Ако не го познавах щях да му повярвам, но... Ти не го познаваш Елена, тоест Сидни. Подсъзнанието ми трябваше да ме предупреди.
-Малък нали? Все пак щом съм жива е малък. - какво ми става? - Аз съм Сидни междудругото. - подадох си ръката. ААЗ си подадох ръката. И сега се чудя защо наистина не умрях...
-Харолд, на кратко Хари! - пое ръката ми, а аз не отделях поглед от лицето му. Узражението му не се беше променило. Все същият студ те сковаваше докато изучаваше линиите му. Все същите пламенни очи изгаряха всяка частица, от която е изваяна душата ти. Все същата нотка суровина издаваше гласът му...
