ГТЕ
Щастието ми можеше да се усети от километри. Разнасяше се из стаята като аромат от благоуханно цвете. Придаваше цветове, на еднообразния пейзаж.
-Радвам се, че си добре, Елена! Но сега ще си тръгвам. Дано скоро се видим пак. - пуска ръката ми, а тя все още стои във въздуха. На лицето му се появава усмивка, но далеч не от щастие. В очите му проблясват сълзи. Отваря вратата и се обръща за последно. -Аз, заминавам, сърничке! - сърцето ми ускорява ритъма си, готово е да се пръсне.
-Това ли дойде да ми кажеш? - разочарование се чете в сухия ми глас.
-Ами, аз... - не му оставих шанса да говори.
-Нямаше нужда да правиш този жест за мен. И без твоето посещение ще се оправя. Бъди сигурен! - треперещите ми устни издават всъщност колко ми е трудно да се държа с него по този начин.
-Довиждане, Елена! И нека липсата ми, да ти помогне в някои отношения! - излиза и тряска вратата.
Ароматът от благоухание, беше заменен от този на мърша.
Добре съм! Просто както винаги очаквах, нещо различно! Но, нали се сещате, само очаквах...
Няколко сълзи падат върху бялата възглавница. Няколко тихи стона излизат от напуканите ми устни. Стаята е погълната от моята тъга.
Докато хлипам, омразата бавно си пропрява път до мозъка и сърцето ми. Но този път, някак истинка, горяща и жадна. Желанието за възмездие и отмъщение се загнездяше в съзнанието ми. Имах нужда от това. От това да го нараня, да му покажа какво значи страдание. Да изпита и усети всяко мое чувство. Ей така ми беше на сърце! С лепенки и бинт превързано е, но огънят се гаси единствено с огън.
Скоро сълзите бяха заменени с дяволска усмивка. А нали знаете какво означава това. Има ли дяволка усмивка, има и план в уж ангелската главица. Това мислене ме унасяше. Преди няма и час се събудих, и пак искам да заспивам. Ама нужди, какво да се прави... Отдадох се на блажен и заслужен сън! Е добре де, не чак толкова.
***
По-късно, същият ден.
Глас на жена ме изкарва от филма, в който се бутам докато спя. Отварям очите си и веднага фокусирам, медицинската сестра. Гласът й един провлачен, че без думи...
-Време е за лекарствата ви! - подава ми грамадни, бели и розиви ХАПОВЕ, от който ми прилошава. Изглеждам я леко накриво и ги взимам в шепите си. Оглеждам ги още няколко пъти и с присвити очи ги пъхам в устата си. Пийвам няколко глътки вода, обаче не мога да ги глътна. А тя продължава да ме гледа странно. Какво толкова? Само аз ли не мога да гълтам лекарства?
-Ще повърна! - започват да се топят в устата ми. Горчат, по дяволите! Ама поне се стопиха. И без повече лигня, пия вода и следа от хапчета няма. Сестрата взима чашата и излиза. Ай прав ѝ път.
На вратата се чука.
-Влез! - заставам в седнало положение и очаквам посетителя си. -Бабоо! - когато виждам, Елизабет едва не скачам от леглото. Тя идва до мен и ме прегръща. Да, имах нужда точно от тази жена ии, точно от тази прегръдка.
-Как си, скъпа? - седна на стола, на който внукът ѝ седеше. Вече дори не желая да споменавам името му.
-Като за начало добре!
-Много се изплашихме за теб! А Хари дори не излизаше от стаята си. Не разговаряше с никого, даже и със съпругата си. Беше много зле. За месец се съсипа пред очите ми. - няколко сълзи паднаха на старото ѝ лице.
-Да и сега ще си компенсира този месец, като замине. - мръщя се и оставям възрастната жена, като гръмната.
-Той, заминава? - сбръчква челото си.
-Така ми каза. Може и да е било блъф, не знам... - повдигам ръце.
-Сигурно онази, Кендъл го е накарала.
-Кендъл е само едно оправдание, бабо... - въздъхвам тежко и отново очите ми се пълнят със сълзи.
-Ах, синко, синко... - следва моя пример.
Правя и място до мен и тя сяда. Лягам върху нея, а тя ме гали по главата.
ГТХ
След като се върнахме вкъщи, окончателно заявих съгласието си, за заминаването. Кендъл се зарадва. Поне нея да успявам да радвам!
-Обичам те, Хари! Знам че това отдалечаване, от всички ще ни се отрази много добре! - целува ме.
-Може би! - махам я от себе си. - Нека да си съберем багажа.
-Сега ли?
-Нали каза, че искаш да заминем още утре. Какво, да не си промени решението?
-Шегуваш ли се? Много ясно, че не съм! Просто мислех, че ще искаш ден, два, за да се сбогуваш с близките си.
-Не обичам сбогуванията! - качвам се в стаята си и лягам на леглото. Едва сдържам виковете и сълзите си. Боли ме! Не желая да я оставям! Не желая да бъде далеч от мен! НЕ желая да заминавам!
----------------------------------------------------------------------------------------------
Ако главата ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите! Лека вечер!
Въпрос: Чувствата на Елена ще ѝ позволят ли, да си отмъсти на Хари?
