Докато горещи съзли падаха по лицето ми, мислите ми ме изяждаха. Пак ме излъга. Пак си поигра с мен и доверието ми. Пак се върнахме отначалото. Щеше да е хубаво ако въобще бяхме мърдали оттам.
-Вземи се в ръце, момиче! - баба ме хвана за раменете и ме разтресе.
-Искам да ѝ помогна, но нещо ме притиска, и не ми позволява да го направя... - говорех така сякаш щях да се разпадна, сякаш тялото ми щеше да се разруши.
-Точно това ти е проблемът, Елена! Винаги се чудиш, винаги обмисляш нещата и накрая пак стават, по най-лошият начин... - въздъхна и пак заговори. -Не ми се сърди дъще, но понякога няма място за колебание. Вземи решение, решение, което на първо място ще задоволи теб, а след това останалите... - потупа ме по коляното и излезе от стаята.
-К-ка-кв-о да п-правя! - шептящият ми глас се разнесе из стаята. -Ако я спася, рискувам да загубя, Хари. Ако пък, не я спася, рискувам животът ѝ. - как да постъпя, как да се справя с тази дилема? „Как ще загубиш нещо, което не притежаваш, Елена?" Подсъзнанието ми се обади. Опитах да го игнорирам, но не ми се получаваше. Надвикваше всяка друга мисъл, всеки друг опит за заглушаване на умът ми.
Взех решение. Не ми се нравеше, но човещината в мен, все още е жива.
Станах от леглото и отворих гардероба си. Грабнах първите дрехи, които видях (е със сигурност не беше вечерна рокля).
Класически дънки и червена блуза с три четвърти ръкави. Обух червени кубинки, сложих пари в джоба на дънките си и вързах косата си на кокче. Взех телефона и слязох долу.
-Бабо, аз тръгвам! Обичам те! - целунах я по бузата, а преди да изляза, тя ми каза: „Внимавай". В знак на разбиране ѝ се усмихнах и затворих вратата. Спрях първото такси и се качих. Казах адресът и тръгнахме.
-Далеч ли е мястото?
-На около тридесет минути.
-Благодаря, Ви. - усмихнах се и се загледах през прозореца.
А този половин час, беше най-дългият в живота ми.
-Пристигнахме! - шофьорът ме информира. Преброих необходимата сума, платих и слязох.
Нещото, което ми направи впечатление е, че в близост нямаше други къщи. Тази беше единствената. Какво ли е намислил? Когато влязох в двора на къщата видях колата на Хари. Закрих устните си с ръце, защото дълбоко в себе си, вярвах, че всичко, което ми е наговорила е лъжа. Но уви!
Започнах да вървя с бавни стъпки към входната врата. Отдалеч се виждаше, че беше отворена. Сега бях толкова близо, че се плашех от гледката, която можеше да се разкрие пред мен. Влязох с несигурни крачки. Първото нещо, което направих беше да извикам.
