Отново я сънувах. Беше по красива от Луната. Очите ѝ грееха, като звездите по небето, усмивката ѝ озаряваше цялата тъмнина, косите ѝ галеха лицето ми. Беше толкова истинско, че не исках да се будя.
Когато отворих очите си, видях само разхвърляната си стая и тъмнината, която не я напускаше. Стрелките на часовника тракаха толкова силно, че имах чувството, че стотици коне минават покрай мен. Дъждовните капки, бавно се спускаха по стъкления прозорец. Гръмотевиците раздираха тъмното небе. Всичко беше потънало в скръб, времето тъжеше заедно с мен, птичите песни бяха заглушени от тишината, смехът в домът ми беше погълнат от тъгата.
Наблюдавах как започва да се съмва. Не че е нещо ново за мен. Чакам изгревът и отпращам залезът.
-Хари! - гласът на Кендъл ме разсея от мислите ми.
-Влизай!
-Хари, тя, тя, Елена се е събудила! - едва си поемаше въздух, а нещо в мен се разигра.
-Бързо към болницата! - затичах по стълбите и бързо се качих в колата. Кендъл също се качи и тръгнах.
-Хари, сигурен ли си, че искаш да те види в този вид?
-Не ми пука как изглеждам! Важното сега е, че тя се върна, върна се при мен.
-Ами аз къде съм, в твоите планове?
-Как къде, ти си ми съпруга.
-Да, но ти обичаш нея.
-Какво да направя, Кендъл? Сърцето си ли да изтръгна. Дъхът си ли да спра? Какво очакваш да направя?
-Да се махнем, да заминем и да зарежам всичко и всички в миналото! Искам да сме щастливи заедно, Хари!
-И аз го искам, но не желая да зарежа, всички които обичам!
-Ако ме обичаш поне малко, още утре ще заминем, ако ли пък не... - не ѝ дадох възможност да довърши.
-Не съм човекът пред когото ще използваш манипулациите си, Кени.
-Не те манипулирам, просто искам да бъдеш до мен. Не само тялом, но и духом. В момента си тук, но духом си при Елена. Точно затова ти говоря. Както един месец, стоеше затворен, така сега можеш да заминеш с мен за месец, два. Предполагам, че няма да умреш. - размахваше ръце и ми четеше лекции.
-Ще видим! - когато чу това ме целуна. -Но не обещавам, така че не се радвай предварително!
Спрях пред болницата и се затичах към стаята на Елена. Блъснах вратата, а тя се стресна и се вторачи в мен.
-Елена, добре ли си? -седнах на стола, който беше до леглото ѝ.
-Била съм и по-добре! Ами ти, как е бракът ви? - усмихваше се, но можех да видя болката ѝ.
-Можеше да е по-добре... - въздъхнах и се заиграх с пръстите си.
-Колко време съм била в кома?
-Месец, защо.
-Очаквах да кажеш година, две...
-Ако искаше десет, двайсет... - направо ме уплаши.
-Не се ядосвай де. Може ли да ми дадеш вода?
-Разбира се! - дадох й да отпие от чашата, която беше оставена на шкафа. Докато пиеше, се взираше в очите ми. Изгаряше ги. Палеше неугасим огън в тях.
-Достатъчно! - отново легна. А аз се върнах на мястото си.
-Радвам се, че не се предаде, Елена!
-Вярвай ми, бях се отказала, но нещо, по точно някой ме върна. Винаги се появява там, в началото на тунела, преди да съм направила първата крачка, за да вляза в него, винаги успява да намери думи, с които да ме върне, винаги се хвърля и хваща ръката ми.
-Този някой винаги ще бъде с теб, и винаги ще те спира да правиш глупости. - тя хвана ръката ми и няма нужда от повече обяснения, защото за любовта думите са излишни.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Ако главата ви хареса, дайте звезда и изразете мнението си в коментарите. И за пореден път се извинявам, че главата е кратка, но съм много уморена и нямам очи за писане. Обещавам, че следващата ще е много, много, мега дълга. Лека нощ!
Въпрос: Хари ще се съгласи ли със заминаването, което Кендъл му предлага?
И ако желаете може да погледнете новата ми история. "You promised me"
