С аромат на буря +18

14-ПЛАМЕН

Юлия

Въпросите се скитаха хаотично в главата ми без отговор. Анализите заваляха, и колкото и да премислях не стигах до логично обяснение, защо ми изпрати онова съобщение. Връщах се отново и отново, и колкото пъти го виждах с нея в съзнанието си, толкова пъти умирах. Една сълза капна върху белия лист хартия пред мен. Мътният ми поглед се проясни и размазаните букви се подредиха.

Покупко-продажба на недвижим имот.

Замигах нервно и сърцето ми заблъска от безпокойство. Подобни документи бяха изключително важни. Загледах няколкото размазани букви, върху които беше капнала сълзата ми и ме споходи пристъп на паника. Разгръщах листите за да проверя дали вече са разписани или тепърва ги подготвях. В главата ми беше каша, нищо не помнех.

– Юлия... Юлия – женският глас достигна до мисълта ми и вдигнах глава. Топлите очи на Маргарита Топалова се скитаха по лицето ми, – Какво има, скъпа? – поклатих глава за отрицание.

– Не са разписани. – виновно отвърнах с поглед на подплашен заек. – Ще ги разпечатам на ново.

Тя погледна за миг към листовете, които държах в ръцете си и тихо въздъхна, преди да продължи.

– Знам, че не са. Разпечатваш ги за четвърти път. – думите ѝ предизвикаха спазъм в гърдите ми.

– Така ли? – госпожа Топалова пусна писалката си, завъртя стола си и тръгна към бюрото ми.

Колкото и мило да се държеше със служителите си, се чувствах наистина неловко в момента.

– Защо не си вземеш няколко дни почивка? – пръстите ми бързаха да пресушат мокрите ъгълчета на очите ми и се насилих да се усмихна.

– Добре съм, наистина. – въздишката ѝ се отрони, преди да стисне устни за несъгласие.

– Уволнена си.

Опулих се. Забих поглед в гърба ѝ с очакване да се обърне и да ме погледне. Сърцето ми заблъска неконтролируемо.

Обувките ѝ затракаха обратно към нейната маса, а аз стисках с длани ръба на бюрото. Седна на стола и посегна към очилата и химикалката си.

– Виждаш ли. Толкова си разстроена и отнесена, че дори не улавяш шегата в гласа ми. Имаш нужда от почивка. Чакам те обратно в понеделник. – тя приплъзна очилата, които стояха на върха на носа ѝ и ме погледна през тях. – Още ли си тук? Не ме карай да те уволнявам наистина, не знам какво бих правила без теб.