С аромат на буря +18

29-МАТЕЙ

Матей

Очите ми се замъглиха и едва виждах каквото и да е пред себе си. Протегнах ръка към студения гранитогрес и го опипах напосоки. Трескаво търсех телефона си по земята. В мига, в който го докопах, отворих указателя на име потънало в забрава.

Тялото ми се преви на две, главата ми опря чак до пода. Стоях неподвижен, намръщен и нерешителен. Треперещите ми пръсти почти докосваха бутона на зелената слушалка, но вцепенението не ми позволяваше да го натисна. Затворих очи, поех си въздух и се напрегнах да избягам от тази скованост, която ме беше обгърнала. Ръката ми се люлееше от напрежение, докато я извивах, за да поставя слушалката до ухото си.

– Ало – забравен тембър, чиито вибрации ми причиняваха болка като от спукано тъпанче,  пропълзя до слуха ми. – Ало? – повтори отново. Давах всичко от себе си да изрека името му.

– Филип...

 Настана мъртва тишина.

– Матей? – гласът му се разлюля от изненада. Дълго време останах в мълчание. Обземаше ме паника от предстоящия разговор и думите отказваха да излязат. – Матей? – изрече молещо да чуе гласа ми, за да е сигурен, че съм аз.

– Така и не разбрах имената им – пророних с мъка и замлъкнах, давайки си сметка колко ми е трудно да говоря за това.

– Матей, за какво говориш? – пулсът биеше тежко в слепоочията ми и заглушаваше думите му. Не можех да помръдна. Стомахът ми се беше свил на хиляди възли. Все още бях със забито чело в твърдата повърхност, но впрегнах цялата си воля, за да се изправя. Усещах стъпалата си изтръпнали и трудно щяха да поемат тежестта на цялото ми тяло, затова просто останах на пода със свити колене.

– Ще ми кажеш имената им, без да задаваш въпроси – затворих очи след моментните конвулсии на отвращение, които разтърсиха тялото ми. – Онзи, когото застрелях между краката... име?

– Ще се обадя на Пламен. Ще дой...

– ИМЕ! – гневът ми преряза думите му, преди да ги довърши. Кръвта ми вреше. Вените ми бяха изпъкнали и пращяха така, сякаш ще се пръснат всеки момент. – ИМЕЕЕ! – животинско ръмжене раздра гърлото ми, докато открехвах вратата на таванската стаичка в най-дълбоките кътчета на съзнанието си. Също като вирус, като заразно зло, като глутница побеснели кучета чакащи от дълго време в тъмнината, към мен запрепуска онзи омразен спомен. И въпреки че бях победил това усещане, в момента се задъхвах от задушаваща безпомощност на онова седемнайсет годишно момче, което бях, и което погребах по принуда преди десет години.