С аромат на буря +18

23-МАТЕЙ

МАТЕЙ

Без да казвам нищо тръгнах след него. Докато вървяхме по коридора, погледнах към ръцете му. Кокалчетата му бяха обелени с пресни засъхнали корички. Сякаш беше блъскал боксова круша, а може би нещо по-твърдо. 

Пако отвори една врата в дясната стена и влезе в стаята. Тук се беше настанил мракът и изглеждаше досущ като моята преди седем години в Бургас. Чувството на празнота рязко се засили и се пропи в кожата ми като токсин. Долавях толкова много от познатото ми желание за болка, мъст във всеки ъгъл на тази стая.

 Ирисите ми се плъзнаха по вратата на окървавения гардероб и ми дадоха отговора за разранените му ръце. Погледът ми падна върху Пако. Сякаш исках да изпреваря момента и да надникна в най-дълбоките му тайни. Неочаквано извърна глава и ме улови да го гледам. За миг в бурните му тъмни очи видях частица от себе си. От онзи Матей преди седем години. Ясно виждах причината за тъмните сенки под очите му. Там се бяха настанили вината, срамът, и бях сигурен, че точно това го е тласнало към наркотиците.

– Знаеш ли кое мразя повече от всичко? – останах мълчаливо загледан в него осъзнавайки, че въпросът не изискваше отговор. – Чикаго! – изрече кратичко. Гласът му беше сдържан и тежък.

И аз – изръмжах наум.

Той обърна стола с облегалката пред себе си, преметна крак през него и запали цигара. Погледнах към другия стол в стаята. Придърпах го и направих същото. Известно време стояхме и мълчаливо се гледахме. 

Пако надигна филтъра към устните си, смукна и издуха дима с дълбока въздишка.

 Паразитите на гняв и злоба бяха полепнали по всичките му сто трилиона клетки и безмилостно забиваха пипалата си. 

Опитвах се да не пухтя толкова изнервящо и енергично, докато го чаках да започне да говори, но тишината ме побъркваше. 

Изпънах ръка към пакета с цигари. Прилепих филтъра между устните си и жълтия пламък опари края на цигарата. Шумното издишане на тютюневия дим беше началото на всичко.

– Бях едва на осем, когато баща ми умря, но отлично разбирах значението на думата корумпирано ченге – той прехапа езика си, сякаш предварително го осъждаше за онова, което щеше да каже. – Плъх. Така го наричаха и от едната и от другата страна. Това, което със сигурност научих още на осем е, че срамът тежи най-много от всичко. Когато нямаш от какво да се срамуваш, когато знаеш кой си и за какво се бориш, всичко е на твоя страна. – Пако пъхна филтъра на цигарата повторно в устата си и нервно засмука. Втрих пръсти по устните си опитвайки се да задържа следващите си думи, но те напъваха зад стиснатите ми зъби.