С аромат на буря +18

11-ПЛАМЕН🔞

Пламен

В понеделник сутрин огледалото в стаята ме гледаше с онзи безизразен поглед, който ми напомняше, че съм тръгнал срещу себе си. Захвърлих дънките и тениската върху стола - единствените дрехи, в които се чувствах истински, и посегнах към костюма. Прекарах вратовръзката под яката на ризата си, пристегнах възела и изсумтях тихо. Ето така, Дивия се превръща в корпоративен плъх.

Дядо ми, Пламен Ставрев, държеше на имиджа сериозен мъж, особено когато имаш ръководни функции в огромния строителен холдинг, както бях аз. И той като Антон Беров, бащата на Тервел, си имаше правила. Само къде не схващах как тениски от по 300 кинта все ги виждаха одърпани. Побъркваха ни с тия костюми, но пък, мамка му, ако съдех по погледите на мацките по светофарите, най-вероятно изглеждах секси.

Пламен Ставрев, на когото бях кръстен и когото от години наричах Старши, беше уважаван бизнесмен. Гордееше се с чистото си име и родословно потекло, допреди да се родя аз, разбира се. Петното във фамилията. Беше единственият мъж, към когото декларирах нестихващ респект и колкото и да ме дразнеха дългите му речи, след всеки арест забивах поглед в земята и търпеливо го изслушвах.

С Тервел редовно отнасяхме по шамар зад врата, когато идваше да ни прибере от районното. По някое време сами подавахме вратовете си за поредния такъв.

Последният път, когато се появи в полицейското управление и изпълни рамката на вратата с едрата си фигура, беше застинал с ръце в джобовете на панталона си и изненадващо по врата ми не последва шамар.

– Уиски пиете ли, или умеете да се наливате само с бира?

И докато погледът му се местеше от мен към Тервел и обратно, кимна с глава да тръгваме към колата.

С Тервел се спогледахме. Беше мъж на шейсет и пет, а пред него и двамата потрепервахме. Дръпна ни една пленителна реч за приятелството, семейството и за това, че Дани не би искал да правим това, което правим.

Не знам дали думите му ме докоснаха, или беше появата на Юлия, но имах нов рекорд и от почти два месеца не бях виждал ареста отвътре.

Това, че името ѝ се намърда в мислите ми, задърпа спомена за последната ни целувка. Какво, по дяволите, направих вчера?