С аромат на буря +18

15 - МАТЕЙ

Адриана

Матей остави сака ми в спалнята, набързо разчисти едно от чекмеджетата и дузина закачалки в гардероба. Мълчаливо наблюдавах как това мъжко торнадо вилнееше из стаята и точно в момента ми се искаше да бъда лишена от възприятието си за мирис, за да спра поглъщащата сила на аромата му. Опитвах се да вдишам колкото се може по-незабележимо, за да се насладя на това ухание и триизмерната гледка пред очите ми, без да ме усети. Не мисля, че ми се получи.

Неочакваните вибрации идващи от телефона в задния джоб на дънките ми запълзяха с отрезвяващ ефект по тялото ми. Разходих поглед по екрана. Беше Юлияна. В мига, в който видях името ѝ, в главата ми изплува забравено обещание и стиснах силно очи.

– О, богове – нашепнах тихичко, но явно не достатъчно, защото господин Опасен чар се спря и ме погледна с любопитство. Усмихнах се, за да му покажа, че всичко е наред. Матей продължи да се движи, накъдето беше тръгнал да се движи с чисти хавлии в ръка. Ръкавите на бялата фланелка се бяха опънали до краен предел по бицепсите му и имах усещането, че ще се пукнат по шевовете. И колкото и да упорствах, усещах невидимата сила, с която ме засмукваше към себе си. Погледът ми се разходи тайничко по тези силни мъжки ръце. Същите тези ръце, които се увиваха около мен като стоманени обръчи, а излъчваха толкова топлина и нежност.

– Няма ли да вдигнеш? – Матей повдигна вежди и кимна към телефона.

Не знам кое ме смути повече в този момент. Въпросът му, или кривата мъжкарска усмивка на задоволство, която изпълзя на лицето му. Така се бях увлякла да го зяпам, че мозъкът ми тотално игнорира сигнала известяващ, че Юлияна още е на линия. Раздвижих се и побързах да натисна зелената слушалка.

– Хееей... – провлачих дълго, за да дам време на себе си и сетивата ми да се върнат в реалността. Не знам в каква мозъчна мъгла бях изпаднала, но почти не разбирах какво ми говори Юлияна в слушалката. – Ъммм, какво? – попитах несигурно след тоновете думи, които избълва в ухото ми с нестихващ ентусиазъм. – За днес ли беше? – замигах нервно. – Разбира се, че помня – пришпорих сивото си вещество, за да сетя какво точно и обещах в началото на декември, та така свистеше от другата страна на линията. Загризах нокътя си, но бързо се усетих и свих пръстите си. – Ще бъда готова. Ще отидем, където кажеш. Естествено, че не съм забравила, просто съм леко сънена – така де, това не беше лъжа, беше ме полазила някаква омая покрай този мъж.