С аромат на буря +18

16-ПЛАМЕН

Пламен

Мракът, който ме беше обзел, излизаше от тялото ми. Дланите ми се отпуснаха и яростта в тях се отдръпна. Последното, което изрече, продължаваше да се блъска в мисълта ми като ехо в изоставен тунел - тъпо, настойчиво, и всяко повторение по-болезнено ясно.

Брат?!

Изсипах се на колене пред него. Думата заседна някъде между гърлото и гърдите ми. Погледнах кръвта по ръцете си и мислено запрепусках към онова закъсняло обаждане от Филип след толкова много години. Съобщенията му, които така и не прочетох. Настоятелното му звънене, което игнорирах. Това ли е искал да ми каже? Че имам брат. Взирах се в окървавеното му лице и колкото повече го гледах, толкова повече откривах приликата помежду ни.

Кълна се, само аз можех да се озова в подобна идиотска ситуация. Да открия, че имам брат, след като го пречукам.

За момент очите ми се замъглиха, но причината, поради която го бях пратил в това състояние, бясно се върна в главата ми. Сръчках го в рамото, за да се размърда.

– Хей...? – сграбчих го за тениската и го разтърсих, но той не помръдваше. Неприятното усещане, че нещо не беше както трябва, пристегна гърдите ми. Първата буква от името му стоеше на езика ми, а не можех да го кажа. Брадичката ми потрепери несигурно, преди да го изрека. – М-матей... Събуди се. Къде е тя?

До слуха ми започнаха да достигат воплите на заобикалящите ни хора.

– Жив ли е? – думите на непознатия отекнаха в мен като удар по метална стена.

Вцепених се.

Очите ми се плъзнаха по всяка драскотина и кръв по лицето му, търсейки знак, че все още е жив.

– Господи, някой да направи нещо – изписка женски глас отстрани.
Потта се стичаше към слепоочията ми, сърцето ми туптеше диво, дробовете ми се свиваха, а паниката ме обземаше като приливна вълна.

– М-матей...? Мамка му! – задърпах го да легне по гръб, наведох се и прелепих ухо до гърдите му.

Между шепота на заобикалящата ме тълпа се промъкнаха познати гласове крещящи името ми. Кецовете на Тервел вдигнаха облак прах, когато се сурна и заби колена до тялото на Матей.

– Не отговаря. Гърдите му не се надигат – гласът ми започваше да трепери, осъзнавайки, че ситуацията беше излязла извън контрол.