С аромат на буря +18

33 - Баяр

Микаела

( На следващия ден)

Тропотът на мъжки обувки и потеглящи автомобили от ранни зори пропъдиха тишината в къщата. Мъжете Велеви заедно с Баяр и Марсел лично се бяха заели с екстрадирането на Андре до Франция, където щеше да бъде изправен пред военен съд. Това, което беше причинил на Валентина и Михаил изпълваше гърдите ми с тежест. Подобна участ не заслужаваше никой.

Въздъхнах след тези си мисли.

Умората все още владееше тялото ми и макар че часът беше почти два следобед не исках да ставам от леглото. Извъртях глава по възглавницата, когато телефонът до мен извибрира за получено съобщение. Много добре знаех кой е, а при мисълта за среднощното му промъкване, устните ми трепнаха в усмивка.

Ретроспекция

Три много добре премерени почуквания по вратата ме накараха да се извърна в тази посока. Нямах никакви съмнения, че Баяр се е промъкнал дотук, за да довършим разговора, който в болничната стая не доведохме докрай. Търпението на този мъж не беше сред най-ярките му черти, и абсолютно го беше доказал за няколкото месеца, през които бяхме заедно. Наметнах се със сатенения халат и закрачих към изхода.

Както винаги той и неговата очарователна визия умело флиртуваха дори с побеснялото ми Аз и превръщаше яда ми в страст и нужда да го усетя.

Страст, нужда? Ооо, я се стегни, Микаела! Метафорично ощипах виртуалната си версия след този грешен подбор на думи.

– Два сутринта е – това звучеше по-добре. Баяр впи пръсти в касата над главата си и безмълвно се олюля, вперил поглед в устните ми. Изглеждаше някак непринудено и хлапашки романтично. Метнах една благодарствена телеграма към мозъка си, че умишлено беше прескочил определението - секси.

– Пусни ме да вляза – огледах го от глава до пети. Беше достатъчно висок и изглеждаше така, сякаш архитектите са сгрешили размерите на вратата, когато застанеше под нея. Исках ли да го пусна? Не, не искаш. Придържай се към камуфлажните думи, Микаела. Помни, че още си му сърдита.

– Не можа ли да почакаш до сутринта? – Баяр се смръщи за несъгласие, а после ми метна една от онези загадъчни, криви усмивки за милиони, след които краката ми омекваха.