С аромат на буря +18

21- МАТЕЙ

Адриана

Тичах с все сила към стълбището на откритата тераса водещо към улицата. Обувките ми се забиваха толкова тежко, че се страхувах токчетата да не подадат и да осуетят бягството ми. То не беше от Матей. Не беше от мъжа, когото обичам. Бягах от миналото си, от истината, която ме застигаше всяка нощ и всеки ден от години. Бягах от студената сянка на празнотата. От тътена на барабана, по който яростно биеха всичките ми наранени чувства. Силните ридания напираха зад стиснатите ми устни. Звукът от токчетата стана по-глух, но все така тежък, докато тичах по стълбите. Пръстите ми потънаха по заснежения парапет, в който търсех опора. Студ полази тялото ми, но беше нищо в сравнение с леда сковал душата ми. Обувките ми затракаха по плочките на тротоара, стисках дългата рокля в шепите си и не знаех накъде да поема. Оглеждах се наоколо, но от вятъра очите ми се пълнеха с още сълзи и премрежваха погледа ми. Обърнах се назад и потърсих Матей. В мен се блъскаха надеждата - да ме догони и страхът - да го погледна в очите, а срамът от случилото се през онази нощ насърчително крещеше:

Бягай, Адриана, бягай. Той никога повече няма да те иска. Приказката свърши – нашепна засраменото ми  сърце.

Внезапно чух гласа си. Напиращото ридание най-после излезе от гърдите ми и избухна с пълна сила. Тежестта на болката в душата ми превиваше тялото ми на две, а срамът и безсилието за пореден път ме караха да свеждам глава. Възможно ли беше това? Възможно ли бе студът, който разтърсваше душата ми да кара съмненията да изплуват на повърхността? Думата "Обичам те" внезапно загуби своят блясък и натежа като воденичен камък в съзнанието ми. Усещах как за пореден път мечтите ми се разбиват в невидимата стена, която бързах да построя  пред себе си. 

Затичах се. Косите ми се вееха разпилени като живота ми. Не бяха нищо повече от слепнали снопчета, които вятърът развяваше. Погледнах към светофара отсреща. Цветовете му се сливаха. Изглеждаха ми някак еднакви, обезцветени, но ме теглеха. Краката ми тежаха като олово. Тичах бързо, а улицата така и не свършваше. Краят ѝ не се виждаше. Само още няколко решителни крачки, нашепвах си. И тогава ме обля ярка светлина. Идваше толкова силна, че повдигнах ръка, за да прикрия лицето си. Сигнал от клаксон и звук от свистене на гуми вцепени тялото ми и ме прикова да не мърдам. Съзнанието ми все по-ясно разчиташе приближаващите фарове.