С аромат на буря +18

30-МАТЕЙ

Матей,София

Дъждът барабанеше на едри капки по предното стъкло и образуваше плътна водна завеса, в която се взирах. Очите ми бяха кървясали от нощното шофиране и от болката, че бях напът да се превърне в човек без бъдеще...

Сведох поглед към телефона. Още го стисках в ръцете си след онлайн транзакцията, която направих към охраната на здравното заведение, където беше настанен Пако само за да го повикат. Захвърлих го на седалката и тръгнах.

***

Прекрачих двора и се запътих към гъстите дървета на парка, който беше част от клиниката. Спрях се под едно от големите дървета, което поне мъничко спираше ледените капки дъжд и зачаках. Пако тъкмо се задаваше по алеята. Вървеше към мен с вдигната качулка и колкото повече приближаваше, толкова повече виждах в очите му жаркия пламък на признателност и братска обич, която щях да изтръгна след няколко мига. Да... точно толкова ни деляха от това да посея семената на злото отново в душата му.

... Само... няколко... мига.

Той присви очи заради стичащия се дъжд и притича заобикаляйки калните локви по алеята. Изви устни в бърза усмивка и кимна с брадичка, докато крачеше към мен.

– Всичко наред ли е? – премигнах няколко пъти след думите му, но останах безмълвен, дори не успях да отвърна с леко кимване. – Адриана? – попита объркано.

– Тя е добре. Просто бях в града – избоботих, криейки се зад скалъпената си лъжа.

– Ммм – измънка тихо. – Не очаквах да те видя в следващите... поне шест месеца.

– Знам.

– И сигурно знаеш, че заради теб съм в разрез с правилата. Едва от седмица съм вътре и вече подкупваш персонала? Толкова много ли ти липсвах? – Пако ме изгледа от глава до пети с онази негова крива усмивка.

– Исках да ти разкажа... – с едно нервно движение ме плесна през гърдите с опакито на ръката си.

– Първо ми дай цигара, после ще ми разкажеш.

– Разрешено ли ти е?