С аромат на буря +18

17- БАЯР

МИКАЕЛА

Голямата порта на имението се отвори, колата забави своя ход, а малките чакълени камъчета почти заблестяха от светлината на фаровете. Отпуснах глава на седалката вглеждайки се в това вироглаво същество, което преобърна света ми и неосъзнато прехапах долната си устна при нахлуващите мисли.

Горещите моменти, които споделихме през последните часова, все още ме държаха с пълна сила и давах всичко от себе си да наложа волята си, за да не призная пред това красиво бедствие, че го обичам.

Сякаш уловил вибрациите на витаещите в главата ми думи, Баяр се обърна търсещ погледа ми. Все още бореща се с желанието си да го нашепна, побързах да изхвърля тази си мисъл, преди да ме е обзела изцяло.

– Добре дошъл във владенията на Велеви.

Колата спря своя ход. Той наклони глава настрани и се вгледа в устните ми.

– Колко от братята клонинги са тук? – въпросът му с лекота сгърчи усмивката ми и раменете ми хлътнаха.

– Стига, не прави така.

– Шегувам се – дрезгавото мъжко мъркане докосна слуха ми, а след него и няколко бавни целувки сгряха устните ми.

– Слизаме ли? – дланта ми погали тридневната брада по лицето му.

– Слизаме.

***

Едва когато слязох от колата се отърсих от щастливото опиянение. Погледът ми се проясни и заоглеждах наоколо. Четирите ротвайлера на Борил скитаха почти спокойно из двора, навсякъде мигаха лампички от камери, а охраната беше удвоена на всички портали, включително и около гаража.

– Всичко наред ли е? – въздъхнах шумно след въпроса му.

– Да, само къде изглежда така, все едно идвам в Белия дом.

Едва бях вдъхнала живот на мисълта си, когато през вратата изхвърча Михаил в компанията на видимо недоброто си настроение. След внезапната ни поява забави крачка. Няколко секунди остана загледан в нас, сякаш спореше със самия себе си дали да ни каже нещо, или да продължи. Притвори уста да ме заговори, но дъхът заседна мъчително в гърлото му при появата на едра фигура близо до един от прозорците.